Джоана Линдзи - Сребърният ангел

Защото аз не пожелах да намаля харема му, помисли си развеселено той.

— Да се върнем на твоята прословута скромност. Направил си много повече за него, отколкото да му покажеш правия път.

— Не си прав. Подозрението срещу Селим се оказа погрешно. Но не аз го насочих във вярната посока, а една от наложниците, която откри истинските заговорници.

— Да не би да е била Шантел Бърк?

— Не си спомням да съм споменавал имена в доклада си.

— С теб не може да се разговаря — въздъхна Маршъл. — Няма ли все пак да ми разкажеш цялата история?

— Нямам какво да ти кажа. Англия е щастлива, Барка — също. Какво още искаш?

— Малко повече честност в отношенията ти със стария приятел — изръмжа възмутено Маршъл.

Дерек дълго го гледа замислено в лицето и накрая проговори:

— Джамил Решид е мой брат.

— Велики Боже! Това най-после обяснява… Нищо чудно, че… — Маршъл се закашля. Изглеждаше направо смешен в смущението си. — Съжалявам, че бях толкова упорит, старче. Няма да питам нищо повече. Да се присъединим отново към Каролайн и дядо ти.

— Ей сега — отговори ухилено Дерек.

За съжаление Каролайн беше сама в салона. Седнала пред пианото, младата жена унесено свиреше някаква тъжна мелодия, която съвсем не подхождаше на обичайната й веселост.

Като се сети за Шантел, Дерек помисли, че тази музика е написана точно за него. Беше я довел в къщи и трябваше да направи всичко, за да я задържи завинаги.

Но как да го направи, при положение че Каролайн се чувстваше тук като у дома си? Щеше да се появява все по-често с наближаването на сватбата. Двете неизбежно щяха да се срещат.

След заглъхването на последните акорди Маршъл наруши тишината и гласът му прозвуча изненадващо рязко:

— Май не ви бива много в свиренето на пиано, лейди Каролайн?

— А аз не знаех, че сте толкова музикален, лорд Филдинг — усмихна се принудено Каролайн.

— Аз пък въобще не предполагах, че не умеете да свирите.

Задъханото й дишане се чу в цялата стая.

— Какво ви става?

Маршъл невъзмутимо вдигна рамене.

— Казвам на глас нещо, което никой досега не се е осмелил да спомене. Сигурно щяхте да спестите куп ненужни мъки на учителите си, ако просто бяхте казали на баща си, че ви липсва интерес към музиката. Но, разбира се, не сте го направили. През целия си живот не сте взели нито едно самостоятелно решение.

Дерек не повярва на ушите си. Двамата не спираха. Каролайн се гневеше, Маршъл продължаваше да я обижда и сякаш бяха забравили присъствието му. Помежду им хвърчаха искри, които скоро щяха да подпалят килима. Та ние с Шантел се държим по същия начин, когато не можем да овладеем чувствата си, помисли си Дерек и избухна в луд смях.

Два гневни погледа се насочиха към него и той се стресна. Извини се учтиво и попита:

— Ще приключите ли с тази страшна разправия, ако ви оставя сами?

— Не разбирам за какво говориш — отговори остро Каролайн.

— Сигурен съм, че разбираш. Може би трябваше да попитам дали положението ще се подобри, ако развалим годежа.

Каролайн се изчерви и Маршъл побърза да вземе думата:

— Не очаквай отговор. Тя въобще не знае какво иска.

— Разбира се, че знам — изсъска Каролайн.

Дерек прекоси салона и сложи ръка на рамото й.

— Не биваше да прибързваме с годежа, Каро.

Чувствата й внезапно се промениха и тя невинно вдигна очи към него.

— Наистина ли мислиш така, Дерек?

Той кимна.

— Може би се държа като последен негодник, но те моля да ме освободиш от дадената дума.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Не се опитвай да го разубеждаваш, Каролайн — намеси се нетърпеливо Маршъл.

Младата жена го дари с мрачен поглед и после се усмихна на Дерек.

— Съгласна съм.

Той се ухили и се приведе към ухото й.

— Не го пускай да си отиде, мила. Той е мъжът, когото си чакала цял живот.

— Откъде знаеш? — попита шепнешком тя.

— Интуиция. Имам същия проблем.

— Шантел?

— Позна.

— Харесвам я, но не мисля, че и тя ме харесва.

— Ще промени отношението си, щом чуе, че се омъжваш за друг. Ако нямаш нищо против, ще отида да й го кажа веднага.

— Разбира се, Дерек, и… благодаря ти.

— Няма защо. — Той се обърна към Маршъл: — Трябвате да го кажеш по-рано, старче.

— Аз… Аз ти го казах — отговори Маршъл, внезапно смутен.

— Но не беше достатъчно ясен. Я не стой така, иначе ще я загубиш отново. Как може човек като теб да е толкова нерешителен!

— И аз не бих могла да се изразя по-добре — съгласи се с него Каролайн и на лицето й светна усмивка.