Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

— Лоренцо пристига, и то точно навреме — обади се Ханк, обърнал поглед към посоката, от която се приближаваше приятелят му, галопирайки на своя кон.

— Очакваше ли го?

— Да.

— Но аз си мислех, че ще яздим сами.

Саманта не можа да скрие разочарованието си, но Ханк се усмихна.

— Това трябваше да е изненада, скъпа. Ако ти бях казал, преди да тръгнем от ранчото, че няма да се връщаме, може би щеше да откажеш да тръгнеш.

— Да тръгна? Но къде?

В този момент Лоренцо приближи и мълчаливо им подаде две препълнени тежки дисаги.

— В планината. Тези припаси ще ни стигнат, докато стигнем там. Миналата вечер изпратих хора напред, за да занесат още — обясни Ханк.

— Искаш да кажеш, че тримата отиваме в онова село? — ахна Саманта.

Лоренцо се разсмя.

— Въпреки че ми се иска да се присъедини към вас, Сам, аз не съм поканен. А пък този тук — Лоренцо кимна към Ханк с многозначителна усмивка — ме кара да си губя времето да идвам до тук с припасите само за да отложи момента, когато да ти каже.

Саманта се изчерви, когато разбра всичко.

— Отиваме в планините, само двамата?

— Отдавна си мисля за това, Сам — отвърна Ханк. — Исках да те заведа там още след като се оженихме.

— Бих искала да го беше направил.

— Нямаш нищо против?

— Да имам нещо против? Но това е чудесна идеи!

— Ако вие двамата сте решили да тръгвате, по-добре тръгвайте — предупреди ги Лоренцо. — Изглежда, имаме посетители.

— Какво, но дяволите… — Ханк се намръщи, когато забеляза голяма група ездачи и един фургон, които се приближаваха от север.

— О… но това е баща ми! — възкликна Саманта.

— По дяволите! — изруга Ханк. — Какво прави той тук?

— Хей, няма причина да се разстройваш, Ханк.

— Забрави ли какви чувства изпитва той към мен? Или вече ме е приел за свой зет?

— Е… не — отвърна смутено Саманта. — Всъщност, татко не искаше аз да идвам тук. Но аз го направих, нали така? Той не можеше да ме спре.

— Тогава предполагам, че е дошъл да те спаси — отбеляза мрачно Ханк. — Ако си мисли, че може да те отнеме от мен…

— Спри, Ханк. — Саманта не повиши глас, но с цената на неимоверни усилия. — Той е мой баща.

— А аз съм ти съпруг.

Ханк каза това толкова тихо, че ядът на Саманта се стопи под галещия му поглед.

— Да, така е. — Тя се усмихна. — Време е веднъж завинаги татко да приеме този факт.

Преди Ханк да успее да каже нещо повече, Саманта смуши коня и тръгна да посрещне групата. Ханк поклати недоволно глава, изобщо не му харесваше начинът, по който се развиваха събитията. Само след пет минути можеха да бъдат на път за планините и да останат сами.

— Горе главата, приятелю — обади се Лоренцо. — Не е, чак толкова лошо.

— Не е толкова лошо? — погледна го недоволно Ханк. — Можех да я имам само за себе си, Лоренцо. На теб би ли ти харесало да ти отнемат по този начин жената, която обичаш?

Лоренцо се засмя.

— Ще имаш и други възможности. Всъщност целият ти живот е пред теб.

— Предполагам, че е така. Но точно в този момент това не ми помага кой знае колко.

Двамата мъже последваха Саманта. Когато достигнаха групата, тя вече беше до фургона, прегърнала Джейми. Фройлана седеше във фургона и гледаше Саманта. Хамилтън Кингсли бе застанал до дъщеря си, на лицето му бе изписан упорит израз на неодобрение, защото тя изобщо не обръщаше внимание на думите му. Шелдън също стоеше наблизо и Ханк с учудване гледаше англичанина, облечен в обикновени каубойски дрехи, с револвер на бедрото. Ханк бързо поздрави мажете и слезе от коня. Вниманието му, както и това на Саманта, бе привлечено от сина му. Той бързо се приближи до нея и леко погали бебето по главичката. Саманта му се усмихна, очите й блестяха от щастие.

— Не си го виждал от месени. Ето. — Тя му подаде Джейми. — Виждаш ли колко е пораснал?

Ханк се разсмя, когато малките пръстчета на Джейми сграбчиха периферията на шапката му и я свалиха от главата. Бебето посегна да сдъвче периферията на шапката, а Саманта шеговито му се скара и я взе от ръцете му. Ханк им се усмихна, като взе разсеяно шапката си. Неговият син. Неговата жена. Страхуваше се дори да си помисли какво щеше да представлява животът му, ако Саманта не се бе върнала при него. Но тя се бе върнала и сега бяха едно семейство. Обаче един от членовете на семейството не беше толкова щастлив.

— Сеньор Кингсли — кимна сковано Ханк на възрастния мъж.

— Шавез — отвърна остро на поздрава Кингсли.

— О! — въздъхна Саманта. — Вие двамата по-добре да започнете да се харесвате — независимо дали го искате или не!