Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

Саманта нямаше намерение да използва Джейми да повлияе на Ханк. Бе оставила бебето при баща си. Ханк трябваше да я приеме заради нея самата. В края на краищата и тя си имаше гордост.

Когато накрая пристигна в хасиендата, в нейния стар дом, Саманта направо щеше да се пръсне от напрежение. Сега това бе домът на Ханк. Мануел и синът му я бяха придружили в продължилото цяла седмица пътуване. И двамата бяха потни и изморени, когато Лоренцо излезе, яхнал коня си, да ги посрещне. Топлият му поздрав не премахна страховете й. Той не я попита защо с дошла, но двата коня, натоварени е нейни дрехи, означаваха по-дълго посещение и когато видя това, Лоренцо се усмихна.

Ханк беше в своята стая и се занимаваше със сметките си, когато Лоренцо я въведе вътре. Саманта стоеше там, терзаейки се вътрешно, и чакаше той да вдигне поглед към нея. Чувстваше се ужасно неловко, тъй като знаеше, че не изглежда съвсем добре. Зелената й копринена риза бе изцапана и измачкана, а червата й пола и жилетка изглеждаха кафяви под слоя прах. Изпод широкополата й шапка се подаваха немирни кичури коса. Беше донесла със себе си бялата пола и блуза, с които се беше омъжила, и при мисълта за това се изчерви. Ханк трябваше само да я погледне, за да разбере защо е дошла. Думите на Лоренцо я накараха ла се почувства още по-зле.

— Приятелю, погледни кой се разхождаше в ранчото.

Ханк вдигна поглед и се изправи бавно. От изненада не можете да намери думи. Миговете отлитаха един след друг и напрежението в стаята растеше. Лоренцо се усмихна.

— Но мисля, че е по-добре да ви оставя сами. Само да не се избиете, чувате ли?

Тишината, която последва оттеглянето на Лоренцо, беше непоносима.

— Тази стая — започна Саманта с дрезгав глас, като гледаше навсякъде, само не и към Ханк. — Все едно не е същата.

— Мебелировката я прави по-различна.

От тона му Саманта не можа да разбере в какво настроение с Ханк.

— Предполагам — започна припряно тя. — Предполагам, че и останалата част от къщата е променена.

— Искаш ли да я видиш?

— Да. Може би по-късно. — Защо водеха този абсурден разговор? — питаше се тя.

— Саманта, какво правиш тук? — най-накрая попита откровено той.

Ето я най-после възможността да поговори с него, но тя не можа да изговори думите на признание, които бе искала. Бе си повтаряла много пъти какво щеше да му каже, но когато застана очи в очи с Ханк, просто не можеше ла се насили да ги изговори, всичко бе заседнало в гърлото й като огромна топка.

— Просто се случи така, че посетих този район — отвърна бързо, изпитвайки желание да се ритне сама заради това смешно и глупаво извинение.

— Отишла си да видиш Рамон?

В гласа му се долавяше гняв, което я накара да изправи гордо гръб.

— Не, не посетих Рамон — отвърна остро тя. — И за твое сведение, не се нуждая от извинение да дойда тук. Това също е и мой дом. Или си забравил, че съм твоя жена? Ако реша да живея тук, не можеш да ми попречиш.

— Не е възможно да говориш сериозно!

Удивлението му предизвика у нея гняв.

— Да, говоря сериозно! Всъщност, мисля да остана. Бих искала да видя как ще ме спреш!

Ханк впи недоумяващ поглед в нея, след което поклати глава.

— Никога няма да те разбера, Сам. Напомняш ми, че си моя жена, но аз си спомням много добре, че ти самата отричаше този факт последния път, когато бяхме заедно.

— Тогава се налагаше да постъпя така.

— Така ли? А сега ти се налага да използваш факта, че си моя жена, за да останеш в къщата ми.

— Нашата къща.

Ханк заобиколи бюрото и застана пред нея.

— Нашата къща? Ти беше тази, който каза, че не можем да живеем под един покрия. Спомняш ли си? Предполагам, че сега ще поискаш да се изнеса?

Саманта не можеше да го вини за гнева му. Срещата им не протичаше така, както й се искаше.

— Не, аз…

— Ти какво? — прекъсна я грубо той, а очите му блестяха гневно. — Мислиш си, че можем да живеем заедно? Ти може и да харесваш тази постоянна война между нас двамата, но аз не.

— Тя не ми харесва повече, отколкото на теб! — изкрещя тя.

— Тогава защо дойде тук? Защо не се разведе с мен? Защо не сложи край на всичко това, за да спра да се надявам?

— Защото те обичам!

Ханк застина смаяно, но само за миг. Погледна я изпитателно в очите, след което се засмя.

— О, Самина, колко време трябваше да чакам, за да чуя от теб тези думи!

Ханк протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна назад.

— Не ме докосвай, Ханк.

Той не обърна внимание на предупредителния й тон и отново посегна да я прегърне.