Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Това свърши работа за два дена. Тя се надяваше да прекара там поне още един ден, преди да се покаже, защото тогава щеше да свърши храната, която бе взела със себе си. За съжаление не стана така. Бурята я издаде и въпреки че все още никой не се появяваше, тя знаеше, че това скоро ще стане.

На Кристен й се стори, че измина още един ден, докато капакът се отвори отново и дневната светлина я обля. Тя се приготви за предстоящата битка, доколкото й позволяваше отслабналото тяло. Все още се чувстваше зле, въпреки че бурята бе отминала.

Селиг бе този, който скочи долу. Кристен лежеше почти в краката му. Очите я боляха от светлината и тя не можеше да погледне нагоре към него. Разбра кой е само по гласа, изпълнен с гняв.

— Знаеш ли какво си направила, Кристен?

— Да — отвърна тя с отпаднал глас.

— Не, не знаеш!

Тя присви очи, за да види изражението на лицето му, но не успя.

— Селиг, моля те, все още не мога да гледам срещу светлината.

Той клекна до нея и хвана дебелия кожух, облечен върху тясната кожена туника, която успяваше да скрие гърдите й. Тъмните му очи преминаха по стегнатите гамаши и високите ботуши от мека кожа, поръбени с вълна. Кръстът й бе стегнат с широк колан, чиято тока бе украсена с малки изумруди.

— Откъде взе тези дрехи? — попита той.

— Не са твои — увери го тя. — Заех ги от Торал, защото сме почти еднакви на ръст и…

— Млъкни, Кристен! — сопна й се той. — Знаеш ли как изглеждаш?

— Като един от екипажа ти? — пошегува се тя, за да смекчи гнева му.

Не успя. Сивите му очи бяха потъмнели като бурята, която току-що отмина. Той като че ли едва се сдържаше да не я удари.

— Защо, Кристен? Никога досега не си правила нещо толкова глупаво!

— Има няколко причини. — Сега, когато брат й бе клекнал до нея, тя можеше да вижда лицето му, но избягваше да го гледа в очите. — Една от тях е приключението.

— Струва ли си гнева на татко?

— Това бе само една от причините. Освен това аз искам да се омъжа, Селиг, но у дома няма мъж, който да ми харесва. Надявах се да срещна много нови мъже в големите пазарни градове.

— Татко щеше да те заведе — заяви студено той.

— Знам. Мама вече ми каза, че той може да стори това, когато се върнеш или през пролетта, ако ти закъснееш.

— Но ти реши да не чакаш. Просто така! — той щракна с пръсти. — Ти не зачете…

— Чакай, Селиг. Има още една причина. Един мъж — няма да споменавам името му, така че не ме питай — ме заплаши, че насила ще ме вземе за жена, като ме изнасили.

— Дирк! — избухна брат й.

— Казах без имена, Селиг. Не можех да кажа на никого за този мъж, защото нямаше да мога да ходя никъде или да правя каквото и да е сама. Татко щеше да се разправи с него, но нямаше да го убие, преди да е извършил злината. А само разговор или дори побой не биха разколебали точно този човек. Щях да изгубя свободата си. Затова реших, че ще е най-добре да замина за известно време и да се опитам да си намеря съпруг.

— Один да ми е на помощ! — прокле той. — Не трябваше да очаквам по-добро оправдание от жена.

— Не е честно, Селиг! Казах ти, че всички тези причини, взети заедно, ме накараха да постъпя така — защити се тя.

— Струва ми се, че възбудата от приключението те е довела тук, защото има начини да се справим с човека, когото описваш, и ти знаеш това!

— Татко нямаше да го убие само защото ме е заплашвал.

— Но аз щях.

Тя го погледна с присвити очи.

— Щеше да го убиеш само защото ме желае? Би ли убил всички, които ме искат?

— Всеки, който има намерение да те вземе, без да се съобрази с твоето желание.

Тя му се усмихна, защото знаеше, че сега в него говори братът.

— Тогава няма проблеми. Ти ще бъдеш сигурната защита, от която ще се нуждая в пазарните градове.

— Да, ако отиваше там, но ти не отиваш. Връщаш се вкъщи.

— О, не, Селиг! Мъжете никога няма да ми простят, че съм им загубила толкова време.

— Те всички до един ще са съгласни да те върнем у дома.

— Защо? Какво лошо има, ако дойда с вас? Вие отивате само да търгувате. — При гневния му поглед очите на Кристен се присвиха и блеснаха от възбуда. — Отивате на викингски поход!

В този момент братовчед им Хакон се появи на отвора:

— Ти си й казал, Селиг? О, Тор! Това бе най-глупавото, което можеше да направиш — изръмжа русият гигант.

— Идиот! — изправи се Селиг и погледна младежа. — Ти току-що й каза! Преди това тя само подозираше.

Хакон скочи долу и застана пред Селиг.

— Сега какво смяташ да правиш? Да я върнеш вкъщи, за да каже на баща ти?