Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Това бе причината тя да се страхува от лорда. Въпреки това Кристен не можеше да не му се възхищава. Тя винаги бе обичала да гледа силни, добре сложени мъжки тела. Също като последната вечер, на празника у дома, когато тя бе спряла погледа си върху Дан, по-младия син на Перин и Яни, докато той участваше в борбите с ръце и тогава Брена шеговито я попита дали бе сигурна, че не може да си намери съпруг там. Силното, красиво тяло е празник за очите и майка й бе казала, че не срамно да мисли така. А саксонският лорд имаше не само съвършено тяло, но и красиво лице.

Да, в интерес на истината тя обичаше да го гледа, но не искаше той да спира поглед върху нея със същото възхищение. При омразата, която изпитваше към нея и останалите, да прави любов с него не би било най-приятното преживяване. Докато той не я пожелаеше, тя щеше да е в безопасност, макар да бе отделена от другите. Целта й си оставаше същата. Щеше да работи и да се опитва да не прави впечатление, докато не се появи подходящ момент за бягство. Но оставаше въпросът как гледа той на нея като жена.

Докато я търкаха, жените явно си отмъщаваха, защото почти свалиха кожата й. Тя понесе това само защото не искаше да им създава повече неприятности и саксонецът да дойде отново.

Дрехите, които й дадоха, бяха направо смешни. Нямаше нищо, което да пасне на високия й ръст. Макар да бе слаба за ръста си, в сравнение с тях, Кристен бе широка. Ръкавите на бялата роба, която й дадоха, бяха прекалено тесни за ръцете й. Започна спор дали да отрежат ръкавите и да ги снадят с по-широка дантела, или да ги разширят с допълнително парче. Кристен реши въпроса, като ги отпра. Нейните летни рокли у дома бяха без ръкави и с тази дреха щеше да й бъде горещо. Жените не одобриха това, но също като нея нямаха желание да се карат, защото и те не искаха отново да видят лорда разгневен.

Тази роба, чието предназначение бе да покрива краката чак до петите, остана доста над глезените на Кристен, а сивата рокля, която й дадоха, едва стигаше до коленете й. Добре, че поне бе без ръкави и с цепки отстрани, за да може да я оформи, както иска. Тя си сложи въжения колан, който й дадоха, като го остави доста свободен и така дрехата падаше свободно. Така поне успя да скрие някои извивки на тялото си.

Взеха й ботушите и й дадоха чифт меки домашни обувки, които биха били чудесни, ако оковите не бяха върнати обратно върху тях, а тези обувки не покриваха глезените и. Тя не възнамеряваше да носи железата направо върху голата си кожа и каза това. Най-възрастната, Еда, мъдро реши да остави този въпрос на по-висока инстанция и взе оковите със себе си, след което заедно с още две жени поведе Кристен нагоре по стълбите.

Макар да не знаеше точно защо, девойката се изнервяше от мисълта, че отново трябва да се срещне с лорд Ройс. Не вярваше саксонецът да я хареса, но все пак, сега, когато я бяха изкъпали, съществуваше подобна вероятност.

Ройс седеше до една малка маса и точеше дълъг двуостър меч, когато Еда бутна Кристен в стаята. Без да обяснява защо девойката е без окови, тя просто ги сложи на масата и излезе, като остави затворничката да стои в средата на стаята.

Стаята бе голяма и почти гола. Освен ниското легло вляво от вратата и голямата ракла пред него имаше и една малка маса с четири стола. Точно срещу вратата имаше още една ракла с ключалка, която се простираше между двата отворени прозореца като пейка. Другият прозорец, който бе срещу леглото, гледаше към предния двор. По стените и по пода нямаше гоблени и килими, но стената отдясно на Кристен бе отрупана с различни оръжия.

Тя не гледаше към Ройс, но въпреки това почувства погледа му. Чакаше го да заговори пръв, но той мълчеше. Девойката бе огледала цялата стая и вече се чудеше на какво да спре погледа си, защото нямаше навика да забива очи в пода. Правеше това само докато бе с останалите навън, тъй като Торолф й бе казал, че миглите й са прекалено дълги за момче и това може да привлече вниманието на саксонците.

Погледът й попадна върху ботушите му и започна бавно да се движи нагоре по тялото, докато очите им се срещнаха. Сега, дори да искаше, не можеше да погледне настрани. В неговите очи нямаше омраза. Тя видя само изненада.

— Коя си ти?

Въпросът сякаш бе изречен със смущение.

За какво ли бе мислил досега, че беше толкова объркан?

— Какво точно искаш да знаеш? — каза тя. — Името ми е Кристен, но, струва ми се, искаш да научиш още нещо.

Начинът, по който той стана и тръгна към нея, я накара да мисли, че не е чул и дума от онова, което му каза. В изражението на саксонеца имаше нещо, което тя не можа точно да определи. Той спря едва когато между тях оставаха десетина сантиметра и вдигна пръсти към розовата й буза.