Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Тя заслужаваше това. Заслужаваше всичко това, защото не послуша родителите си и се впусна в това трагично приключение. Изведнъж се почувства толкова безпомощна и самотна без останалите. Ако Селиг бе тук, щеше да знае какво да направи. Щеше да я обнадежди, преди да я доведат в къщата. Но Селиг бе мъртъв. О, Боже, Селиг!

Тя се отдаде на мъката си. Сега вече не трябваше да се крие. Девойката тихо се разрида там, където бе в момента — между стаята на Ройс и стълбите. Сълзи потекоха по бузите й. Сега, когато бе сама, можеше да си позволи това, което преди гордостта й забраняваше.

Дори от мястото си в далечния ъгъл на кухнята Кристен можа да види през отворената врата в другия край на къщата четирите големи каруци, които напускаха двора. На две от тях бяха натоварени затворниците, третата возеше охраната, а последната бе празна. На връщане всичките щяха да бъдат натоварени с огромни камъни от римските руини, към който отиваха. Ако не бе онази прищявка на съдбата, която накара саксонския лорд да реши, че тя е водач на групата, днес Кристен щеше да бъде заедно с другите.

Днес можеше да бъде денят на бягството им. Само девет стражи пазеха шестнайсетте мъже. Нещо можеше да се случи и те да успеят да избягат. Тогава тя щеше да остане тук, за да понесе последствията.

Кристен им бе казала да не се тревожат за нея, защото саксонският лорд няма да я убие. Каза им, че той е разгневен, задето е накарал да бичуват жена. Но какво друго би могла да им каже, за да ги накара да помислят и за себе си? А ако им бе казала, че е също толкова вероятно Ройс да е ядосан, защото се е показал глупак, като е решил, че тя е водачът им. Това можеше да накара някои от тях да се противопоставят на отделянето й. А сега, когато бе останала тук, те щяха да изгубят шансовете си за бягство, ако се върнеха да я вземат. Щеше да се наложи да тръгнат без нея.

Кристен изпита самосъжаление, когато видя как вратите се затвориха след приятелите й. Тя бе прекарала тази нощ върху един твърд сламеник в малката си стая. Трябваше да се радва, защото в сравнение със студената земя това бе голямо удобство, но девойката се чувстваше нещастна и самотна. Несгодите се понасяха много по-лесно, когато бяха споделени с приятели.

Не че сега работата й бе толкова тежка. У дома тя никога не бе имала нещо против да помага в домакинството. Всъщност, когато през зимата дойдеха свирепите бури, никой не очакваше от слугите да напуснат топлите си помещения до конюшните. Кристен и майка й готвеха и чистеха за цялото семейство. Най-вече Кристен, защото Брена не обичаше онова, което наричаше „женска работа“. Девойката нямаше нищо против домакинстването. Това, което й тежеше в Уиндхърст, бяха резките, груби заповеди, които издаваха надменните слуги.

— Много ли боли?

Девойката погледна в посоката от която дойде гласът и видя едно малко момиченце, седнало в края на дългата маса, която току-що бяха наредили за закуска. Детето бе поне на два метра от другата маса, на която Кристен оформяше глазурата на ягодовия сладкиш, който щяха да поднесат по-късно. Малката имаше красиво малко личице, чисто и розово. Две спретнати тъмнокафяви плитки се спускаха над крехките й рамене. Големите зелени очи срещнаха погледа на Кристен и тя реши, че въпросът се отнася за нея.

— Какво да ме боли?

— Глезенът. Той кърви.

Кристен погледна към глезените си. Наистина, в обувката на левия й крак се процеждаше кръв. Тя се ядоса на себе си, задето тази сутрин от инат отказа да навие плат под железните окови. Детинщина, която направи с беглата надежда, че ще накара саксонския лорд да почувства малко вина, когато види как проклетите му окови смъкват кожата й. Кого освен себе си нараняваше? Със сигурност не и него, тъй като той бе сложил оковите.

Тя погледна отново към детето, чието внимание все още бе насочено към нея.

— Не, не боли — увери я Кристен с усмивка.

— Честно? Не чувстваш ли болка?

— Разбира се, че чувствам. Но, да си кажа честно, мисля за толкова много други неща, че не забелязах тази слаба болка там долу — отвърна девойката и посочи крака си.

Момиченцето се засмя на шегата.

— Странно ли се чувства човек, когато е толкова висок?

— Не.

— Но да си по-висока от мъж…

Кристен я прекъсна.

— В Норвегия това се случва много рядко.

— О, да, всички викинги са големи мъже.

Кристен се усмихна на удивения глас на детето.

— Как се казваш, малката?

— Меган.

— Днес е много хубав ден. Защо не си навън да ловиш пеперуди, да правиш венци от цветя или да търсиш птичи гнезда? Мислех, че това правят децата на твоята възраст. Сигурно е по-интересно, отколкото да стоиш в къщата.