Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Беше игрива и страстна, свенлива и агресивна. На моменти бе съблазнителка, на моменти — девица. Бе всичко за него, докато Ройс не престана да се учудва на промените. Гърленият й смях, който Ройс никога преди това не бе чувал в леглото си, възпламени кръвта му и я накара да закипи. Пожелаваше я отново и отново, смътно учуден че успяваше. Но когато Кристен му прошепваше, че иска още, душата му не можеше да устои на изкушението. Накрая Ройс заспа със съня на мъртвите. Кристен го бе изстискала.

Кристен също заспа. Но чувствата й така я изпълваха, че тя спа неспокойно и се събуди рано, много преди да се съмне.

Отдели само секунда да се наслади на чувството, с което прегръдката на Ройс я изпълваше. След това внимателно се освободи от обятията му и тихичко се облече в тъмното.

Интуицията й подсказваше, че Селиг я очаква. Откри го в долния край на стълбището. Наистина я очакваше. Всъщност бе прекарал цялата нощ седнал, с опрян в стената гръб, с лице обърнато към стъпалата. Беше се унасял от време на време, като се будеше и при най-малкия шум. Беше чул тихите й стъпки и я очакваше на крака, когато тя се спусна по стълбището. Опря гръб в стената, за да поеме тежестта на тялото й, когато тя буквално се хвърли върху него.

Останаха притиснати един към друг и тези мигове им се сториха вълшебни. Кристен се отдръпна и прокара ръце по любимото лице. Не можеше да го види. Всички факли бяха догорели и през отворените прозорци влизаше само оскъдната лунна светлина. Не й беше нужно да го вижда.

— Мислех, че си умрял, Селиг. — Сълзите в очите й отекнаха и в гласа й.

— И аз мислех същото за теб. — Ръцете му помилваха косата й и той отново я притегли към себе си и силно я притисна към рамото си. — Мъжете не плачат.

— Знам — тя подсмръкна. Смяташе, че това се отнася за нея, но в следващия миг почувства собствените му сълзи да капят на бузата й. — Ела. Тук не можем да говорим спокойно.

Кристен го хвана за ръка и го поведе около стълбището, към задната врата. Тя не бе заключена. Когато излязоха навън, Селиг се поколеба. Очакваше да види часовой.

Кристен разбра предпазливостта му.

— Не мисля, че стражите патрулират. Веднъж излязох през нощта и не видях никого в двора. Но такова нехайство е неприсъщо за тези саксонци. Може би има постове от външната страна на крепостните стени.

— Тогава ще се оправяме с тях, когато му дойде времето. Да вървим, Кристен.

Тя го дръпна назад, когато той я задърпа навън от сянката на стената.

— Селиг, не мога да си тръгна.

— Не можеш?

— Заклех се, че няма да го направя.

— Защо?

Тонът му я накара да се отдръпне от него.

— За да не ме оковат отново.

Последва тишина.

— Отново?

— След като ни заловиха, бях окована като останалите. Моят…

— Кои останаха, Кристен? — прекъсна я той.

Тя ги изброи име по име и изчака мълчаливо, докато той почете с мислите си онези, които бяха загинали. Докато чакаше, Кристен усети бриза, който разбъркваше косата й. Чу цвъртенето на нощните насекоми. Почувства болката му, но знаеше, че тя не бе толкова силна, колкото можеше да бъде, защото той ги бе смятал всичките за мъртви.

Най-сетне Селиг каза:

— Продължавай.

— Веригите ми бяха свалени едва в началото на тази седмица, когато кралят на саксонците и неговите благородници пристигнаха в Уиндхърст. Някои от лордовете не спираха да ме нападат и Ройс свали оковите ми, за да мога сама да се грижа за защитата си, докато те са тук. Но тази сутрин, или по-точно вчера сутринта, те си тръгнаха и аз отново щях да загубя свободата си ако не се бях заклела да не се опитвам да избягам.

— Доброволно си се обрекла никога да не напуснеш това място?

— Не, направих компромис. Ще бъда свободна от клетвата си, когато Ройс се ожени.

— Кога ще стане това?

— Скоро.

Като чу това, Селиг си поотдъхна. Кристен разбра това по пръстите му, които се отпуснаха.

— Сега ми разкажи — каза тя. — Разкажи ми, преди да съм се пръснала. Как избяга? Видях, че те раниха.

— Видя?

— Шшшт! — изсъска тя, щом Селиг повиши глас. — Разбира се, че видях. Не можех да остана на кораба. Не и след като чух звука на битката. Трябваше да помогна.

— Ти? Да помогнеш?

Тя не обърна внимание на пренебрежението в думите му.

— Е, не помогнах, кой знае колко, но поне свалих саксонеца, който те рани.

— Сериозно?

— Селиг!

— Слава на Один! Можеше да загинеш!

— Но не загинах. Уви, той също. Възстанови се, с което ми направи добра услуга, макар че аз, все едно, пак щях да се опитам да го убия. Радвам се, че това не се налага вече. — Селиг поклати глава и тя нетърпеливо добави: — Е, кажи. Когато те видях за последен път, ти лежеше на земята неподвижен, облян от собствената си кръв.