Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Аз! — Еда бе изумена. — Аз? Кой се закова на място? Питам те, кой?

Кристен само я изгледа сърдито и се отправи към готварницата. Тя се залови за работа, но често-често вдигаше очи към непознатия, сякаш нещо теглеше погледа й като с магнит. Причината бе в проклетата коса, по-черна и от най-черното; в проклетите широки рамене, точно толкова широки; в проклетия мускулест гръб, точно като онзи, който беше яхала на конче, когато беше мъничка. Нищо чудно, че си помисли, за Селиг, въпреки че всяка частичка разум й говореше, че това е невъзможно. Гледан откъм гърба, непознатият беше негов двойник.

Не можеше да откъсне очи от него. Не можеше да се противопостави на нуждата, която изпитваше, да зърне лицето му. И все пак той нито веднъж не се обърна. Седеше заедно със Селдън и Хънфрит, пиеха медовина и от време на време се засмиваха. Разговаряха тихо и бяха твърде далече от нея, за да чуе гласовете им.

Когато Ройс влезе в залата, част от възбудата на Кристен се поуталожи. Той притежаваше тази власт над нея. Въпреки това все още я бе яд на Ройс заради заплахата му и тя само бегло го погледна. Към Алдън, който вървеше с него, тя хвърли убийствен поглед. Той се усмихна. Не изминаха и десетина секунди и очите й отново се върнаха на гърба на непознатия. Кой беше той?

— Казва се Галеан.

— Какво? — Кристен се извърна към Еда, която й се хилеше.

— Галеан — повтори Еда. — Келт от Девън. Забелязах, че и ти го зяпаш.

— И аз?

Еда захихика.

— Поогледай се — тя посочи мястото за шиене. — Дори и лейди Даръл не сваля очи от него.

— Защо?

— Защо? Шегуваш се, Кристен. Има лице на ангел. Ти защо го зяпаш така?

— Само се чудех кой е и какво прави тук — сприхаво отвърна Кристен. — Мислех, че сме приключили с посрещанията на непознати.

— Колкото до това защо е тук, задържал го е милорд. Ще работи на стената заедно с другите.

— Аха, има тяло за такава работа.

— Наистина — въздъхна Едреа.

— Мислех, че изпитваш нещо към Бярни.

— Вярно е — усмихна се Едреа и се изчерви. — Но, ако келтът ме забележи… — тя отново въздъхна. — Но и с него ще имам същият проблем. Той не говори езика ни и макар че много от нас говорят неговия, аз не съм от тях.

Еда се приближи и ги сгълча:

— Едреа, побързай и помогни на Етел да подреди масите. С клюки работа не се върши. А ти, Кристен, свършвай вече с този грах. Досега сто пъти да си го олющила.

Кристен сграбчи старата жена за ръката, преди тя да успее отново да се обърне.

— Еда, ти видя ли келта?

Еда погледна през залата към мястото, където седеше Галеан.

— Да, щеш не щеш ще го видиш, какъвто е голям.

— Но аз мислех, че самото келтите Корниш са гиганти, а ти каза, че те и Ройс са врагове.

— Вярно, но този не е от бреговете на Корниш. А навсякъде има изключения. Погледни какъв е лорд Ройс в сравнение с другите саксонци, а той наистина е саксонец.

— Предполагам.

Еда присви очи.

— Виждам, че си заинтригувана, но ще сториш добре, ако веднага забравиш за интереса си. На милорд това изобщо няма да му хареса.

— Ройс не ме…

Кристен се засмя. Думата притежава замря в гърлото й. Ройс наистина я притежаваше и вкусовете му би трябвало да я интересуват. Но тя не бе заинтригувана от келта така, както си мислеше Еда. Само искаше да зърне лицето му.

— Приемам предупреждението ти, Еда.

— Добре. А сега се залавяй с граха, инак няма да има време да уври.

Но преди да изминат и пет секунди, след като Еда и обърна гръб, Кристен нарочно премести тежкия, пълен с грах котел към ръба на масата, където той несигурно се заклати. Когато котелът с трясък се стовари на пода и граховите зърна се плъзнаха като зелен килим към огнището, очите на Кристен пренебрегнаха белята, която тя току-що беше сторила и останаха вперени в келта.

Не само неговата глава се извърна при трясъка, но само Кристен видя само него.

— За Бога, момиче! — възкликна зад нея Еда. — Какво ти е та днес си толкова непохватна?

Кристен дори не я чу. Погледът й беше впит в сивите очи. Не беше мислила, че някога ще ги види отново. Задавеното й възклицание избяга от вдигнатата към устата й ръка. С другата ръка тя притисна гърдите си. Сърцето й биеше толкова силно, че й причиняваше болка. Не можеше да е истина! Господ да й е на помощ! Селиг! Жив!

Тя стана от стола си, за да се спусне към него. Той стана от своя, за да я пресрещне. В един миг и двамата се осъзнаха и спряха.

Кристен се завъртя и ръцете й сграбчиха масата, за да се задържи на крака. Жив! Тя стисна очи. Наистина жив! Започна да диша дълбоко, за да овладее силното си желание да крещи, да се смее, да плаче.