Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Никога не съм искал да се женя за нея, Алдън. Просто изглеждаше най-подходящата постъпка след… е, изглеждаше подходящо.

— Тогава развали годежа.

— Да, лесно е да се дават съвети, когато не си забъркан — кисело каза Ройс.

Алдън се подсмихна с разбиране.

— Животът тук определено беше по-прост, преди да дойдат викингите. — Думите му бяха удостоени с мрачен поглед и той се разсмя.

Вниманието им внезапно бе привлечено към входа на залата, където се появиха двама от мъжете на Ройс, който водеха със себе си някакъв непознат. Странникът беше изключително висок и приличаше на келт. Това будеше интерес към него след неотдавнашните проблеми, които бяха имали с келтите Корниш.

Мъжът бе доведен пред Ройс, на когото докладваха как са го открили на запад, в земите на Уиндхърст. Околната местност е била претърсена надлъж и нашир, за да се установи дали наистина е пътувал сам, както твърдеше. Не е бил открит никой друг. Яздел грохнало конче, което един милостив човек отдавна би отървал от мъките му. Не носел други вещи освен ръждясал меч с изработена по древен келтски маниер дръжка.

Ройс прие всичко това дотолкова, доколкото се покриваше с вида на мъжа, когото той замислено разглеждаше. Не беше виждал друг толкова красив мъж, въпреки раздърпания му вид. Косата му бе въздълга, вързана с кожена лента. Не беше облечен по-добре и от най-бедния слуга: широка туника с дълги ръкави, вързана на кръста с оръфано въже и с протрити панталони с парцаливи дупки по тях. Въпреки това в поведението му нямаше и следа от сервилност. Тъмносивите му очи дръзко срещнаха погледа на Ройс. В тях нямаше войнственост, предпазливост, лукавство, нито дори напрежение. Беше поглед, какъвто Ройс бе свикнал да вижда в очите на равните нему и той възбуди любопитството му.

— Кой си ти?

— Не разбирам.

Ройс се напрегна, като чу езика на келтите. Повечето от келтите на запад говореха саксонски, тъй като живееха в съседство със саксонците. Но не и келтите Корниш, който често правеха набези в земите му.

Той повтори въпроса си на езика на странника.

— Наричат ме Галеан.

— От Корнуол.

— Девън.

— Свободен човек?

— Да.

Ройс се намръщи. Не беше от приказливите този свободен човек от Девън.

— Как да разбера, че това, което казваш, е истина?

— Защо да лъжа?

— Наистина защо? — изсумтя Ройс. — Много си далече от дома си. Накъде си тръгнал, та минаваш през земите ми?

— Търся господар, на когото да служа и който ще се бие с даните. Открил ли съм го?

Изненадата на Ройс разсмя Алдън.

— Това е последното нещо, което очакваше да чуеш, а, братовчеде?

Погледът, който Ройс му хвърли, го накара да забрави смеха си.

— Между Девън и земите ми има много господари, които ще се бият с даните. — Ройс гледаше келта с присвити очи. — Защо си дошъл толкова на изток?

— Никой от тях не се готви сериозно. Искам гаранции, че ще видя истинска битка.

— Защо?

— Земите на север, който даните изтръгнаха и в които се заселиха, не са им били достатъчни. Все още нападат и по море. Живеех в едно рибарско селце на западните брегове. То бе разрушено при нападение на викингите. Загубих жена си, двамата си сина, семейството и приятелите си. Никой не бе пощаден.

— Освен теб. Защо?

— Ловувах във вътрешността. Върнах се точно навреме, за да видя отплуващия им кораб.

Същата история Галеан бе разказвал отново и отново по време на своето скиталчество. Вършеше му добра работа пред саксонските лордове. А тези двамата тук изглеждаха по-смутени от повечето досега. Дали пък търсенето му не беше към края си?

— Кога се случи това? — попита Ройс.

— В началото на лятото.

— Защо твърдиш, че даните са нападнали селото ти?

— Кой друг е върлувал из тези земи оттогава?

Ройс и Алдън се спогледаха, а след това Ройс наведе очи към ръката си, свита в юмрук на масата. Въпросът остана без отговор.

— Ако даните отново навлязат в Уесекс, ние ще ги спрем — намеси се Алдън. — Имаш желание да се биеш, но можеш ли?

— Аз… ще имам нужда от обучение.

— А ако братовчед ми се съгласи да те обучава, как ще му служиш в отплата?

— Предлагам да служа като лична охрана, заради ръста ми.

— Погледни ме — възкликна Ройс. — Дори да можеше да се биеш, приличам ли ти на човек, който има нужда от охрана?

По устните на Галеан пробяга лека усмивка и около сивите му очи се появиха малки бръчици.

— Другите лордове, към които се обърнах със своята молба, не бяха толкова добре сложени като вас, милорд. Ще служа както пожелаете, стига да ме вземете.