Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Това, че успя да избие ръцете му, колкото и силно да я стискаше той, показваше, че и тя не издържа повече.

— Още един въпрос, който няма нищо общо със случилото се! Естествено, че го обичам! Той ми е като брат. Сега ти ми кажи, какво общо има това?! Остави се в ръцете им! Торолф каза, че няма да те убият, но ти не можеше да го знаеш. Трябваше просто да се върнеш в залата, саксонецо, и аз сама щях да те последвам.

— А можех ли да зная това!

Мина й през ума, че той вече крещи — значи вече не е бесен, а само ядосан, ако можеше да се вярва на Алдън, разбира се. Какво толкова успокояващо беше казала, та да настъпи такава промяна?

Тя снижи глас.

— Здравият разум можеше да ти го подскаже. Вън от онази стая положението беше в твои ръце. Можеше да ме принудиш да изляза по хиляди начини. Разбирах това. — Тя дори си призна: — Нямах намерение да оставам вътре. Нямах намерение и да се заседявам толкова, но мина толкова време, откакто не съм говорила с тях.

— Или не си ги докосвала — него! Не съм сляп, девойче. Направо го беше възседнала!

— О, не е честно! — извика тя. — Седях до него. Той държеше ръката ми. Какво толкова намираш в това? Още преди време ти казах, че съм възпитана да не крия чувствата си. За мен е естествено да докосвам някого, ако го обичам.

— Тогава докосни мен, Кристен.

Думите му я удариха като гръм. Внезапно изражението му се изпълни с копнеж и предизвика същите чувства и у Кристен. Чувствителността й бе достатъчно наелектризирана. Погледът му просто пренасочи зарядът й, фокусира го върху сетивата й, които сега й крещяха да се хвърли в прегръдките му.

Тя почти го направи. Почти направи стъпката, след която телата им щяха да се слеят. Нужно й беше и последното зрънце воля, която притежаваше, за да се въздържи. Господ да й е на помощ! Само ако се беше изразил другояче, само ако не ставаше дума за любов…

— Кристен?

— Не! — Заедно с „Не“-то тя откъсна и част от себе си, както и от него. — Не те обичам!

Отрицанието бе прекалено силно, знаеше това. Не беше чудно, че той не му обърна внимание и направи стъпката, която тя бе очаквала. Притисна я силно към себе си. Трясна още една гръмотевица, те притискаха бедрата си, гърдите си… устните му бяха като балсам за треската, която обхващаше тялото й. Невъздържан и настоятелен той притисна устни към нейните и я накара да полудее от страст.

Ройс се приведе напред, като продължаваше да притиска тялото й плътно към своето и устните му изгориха ухото й:

— Предавам се, Кристен. Докосвай ме не защото ме обичаш, а защото се нуждая от теб. Докосвай ме!

Той простена дълбоко, сякаш изпитваше смъртна болка. Сърцето й не можеше да устои на толкова настоятелна молба. Тялото й вече беше загубило битката. Ръцете й взеха лицето му в длани и го принудиха да я погледне. Погледът му беше по-могъщ от всяка ласка.

Да, саксонецо мой, ще те докосвам. Ще те докосвам, докато не достигна сърцето ти. Не го изрече на глас, но той можеше да го прочете в очите й: нейната собствена нужда, нейния копнеж… любовта й. Но тя затвори очите му с целувки. Не искаше той да види толкова много. След това се върна на устните му, предизвиквайки бури от страст. Докосваше го да насита.

Шест горещи орехови пити бяха поставени в кошница и занесени до чакащите товарни талиги. Еда бе събудила Кристен рано сутринта, за да приготви питите навреме за заминаването на краля. Най-сетне той и свитата му си тръгваха.

Слугите отново се накачулиха по прозорците, за да гледат как благородниците възсядат красивите си коне. Небето беше забулено от гневливи облаци. Беше много вероятно дъждът да ги измокри още преди да е превалило утрото. Въпреки това не беше дадена заповед за отлагане на тръгването. Алфред не се съобразяваше с времето.

За разлика от преди, когато благородниците пристигаха, сега Кристен можеше да гледа заминаването им заедно с другите. Видя краля да прегръща Ройс. Видя ги да се смеят на нещо, което Алфред каза. А след това остана да наблюдава как младият крал на саксонците напуска Уиндхърст на коня си.

Не съжаляваше, че кралят си тръгва. Промените, които посещението му бе предизвикало не й харесваха. Знаеше и какво означава за нея заминаването му: срокът на сключената с Ройс сделка изтичаше.

Тя бавно се върна в готварницата. Еда вървеше до нея.

— Ройс каза ли ти нещо тази сутрин? — осмели се да попита Кристен.

— Да.

— Ох!

— Ох? Не ти приляга да усукваш, момиче — изпитателно я погледна Еда. — Ако ще питаш за оковите, питай. Не, не питай. Получила съм заповедите му. Нищо по-различно от това, което очакваше.