Арнет Лем - Продадена принцеса

Тогава е била само на осем години и все още е била под опеката на бавачката си. Само да можеха тези хора сега да бъдат тук и да видят какво бе сътворила жаждата за власт на баща им.

— О, моля ви, няма ли кой да ми помогне!

По бузата на Ривъс се търкулна сълза, а душата му се стегна от болка по Меридийн. Нищо чудно, че мразеше Шотландия и всичко в нея. Бяха я заточили в Англия, сама в компанията на демоничните й спомени.

— Аз съм тук, Меридийн. Никой няма да те нарани. Никой няма да те вземе.

Слава Богу, тя се успокои. Но в следващия миг сви колене и се сгуши на кълбо. Изглеждаше толкова малка в ръцете му, прекалено малка, за да понесе големия твар на страха.

Дочу, че някой друг плаче тихо. Сирина стоеше до леглото със свещ в разтрепераната си ръка и халба в другата.

— О, Ривъс! Колко ужаси е преживяла!

Неговото собствено гърло също се бе стегнало от мъка, така че успя тихо да каже:

— Да.

— Какво ще правиш?

— Ще я пазя, дори с цената на живота си.

Тя остави халбата на масата до леглото.

— Какво друго мога да помогна?

— Стой пред вратата и не давай на никого да влезе.

Видя, че Сирина излиза, но вниманието му остана съсредоточено върху жената в прегръдката му. Спомни си за дъщеря си и как я бе утешавал, когато й бе паднал първият зъб, когато се бе счупил един крак на куклата й. Но животът на Гиби, като изключим подмятанията за това, че беше извънбрачно дете, бяха истински празник в сравнение с този на Меридийн.

Товарът на отговорността притисна Ривъс. Законът му даваше правото и задължението да предяви претенциите към жена си, дори против волята й. Но от морална гледна точка решението му беше под въпрос. Тя имаше наистина основателна причина да ненавижда Шотландия и нейния народ, докато той имаше сериозни основания да се опитва да промени мнението й.

Но каква част от решителността му се коренеше в амбициите му? Една голяма част, трябваше да признае. При случки като тази му се искаше да бе заел мястото на баща си. Като месар нямаше да се безпокои нито за съюзите между клановете, нито за шотландското обединение, нито за безопасността на хората в крепостта му.

Какво ли би станало, ако Меридийн бе отказала да пие от онази купа с отрова? Ако бе останала тук с Ривъс, тя сигурно щеше да обикне хората и да се привърже към легендата, която беше нейна съдба.

„Недей да плачеш, че ножът е тъп — често казваше баща му. Наточи го.“

Колко ли още шотландска кръв щеше да се пролее, преди Кътбърт Макгиливри да даде меча на Чаплинг и да се присъедини към Кралската общност? Ривъс не смееше да гадае. Жената в ръцете му можеше да предотврати кръвопролитието.

Но как ли би могла, когато съдбата й се ръководеше от амбициозни мъже, а нощите й бяха обсебени от демони? Как ли би могъл да й помогне, след като тя го мислеше за най-долен подлец?

След известно време Меридийн се отпусна в дълбок сън. Ривъс изпъна ръцете и краката й и като я притисна към гърдите си, затвори очи.

Сигурно щеше да се почувства засрамена, ако се събудеше и го видеше до себе си. Какво ли щеше да каже и как ли щеше да й отговори?

Меридийн се събуди от туптяща болка в главата си. Ставите й тръпнеха, сякаш бе пребита от бой, а нощницата й беше мокра от пот.

Кошмарът!

Почти безжизнена от изтощение, тя се загледа в сцените, изрисувани върху балдахина. През завесите се процеждаше бледа светлина. Гобленът над главата й изобразяваше стадо сърни, застанали на обляна в лунна светлина горска поляна. Из звездното небе се носеха ангели.

Над Меридийн Макгиливри не бдеше ангел хранител.

Сълзливите мисли я отвращаваха. Отново бе преживяла кошмара си, но с по-малко поражения, отколкото й се бе случвало. Кожата й не бе загрозена от драскотини, челюстта й не се бе схванала. Дори не бе съборил завивките. Въпреки това главата й туптеше, а очите й горяха, сякаш имаше пясък в тях.

Претърколи се на една страна и разтвори завесата, но незабавно я върна на мястото й, заслепена от лъч слънчева светлина. Кое ли време беше? Имаше усещането, че е проспала цял ден. Къде ли беше Елън? Лизабет? Сирина?

Да не би Ривъс отново да ги бе изпратил някъде с поръчки?

Ривъс. Той насочваше действията й, но и все повече навлизаше в мислите й. Не минаваше час, без да помисли за него. Специфичната му миризма дори сякаш сега беше край нея.

Тази глупава мисъл я накара да отметне завивките и да скочи рязко в леглото. На масата до леглото имаше халба. Дело на досетливата Елън, без съмнение.