Арнет Лем - Продадена принцеса

— Знаех какво ще кажеш.

— Би ли ме осведомила?

Отново искаше да я въведе в спор. Изобщо не искаше да го опознава достатъчно, за да споделя мнението си с него.

— Не.

— Обвини ме или ме оправдай..

Изглеждаше изморен, напрегнат и готов за конфронтация. Меридийн знаеше, че той отново ще спечели, така че направо капитулира.

— Знаех, че ще се опиташ да ме предумаш, колко хубава е тази ужасна страна на войни и кралчета.

— Грешиш. Възнамерявах да ти кажа, че престанах да се чудя, как ще успея да направя място за теб тук, защото реших, че най-добре ще бъде ти сама да го сториш.

Как бе възможно да й отнема независимостта, а след това да й я връща обратно?

— Ти си великодушен до глупост.

— Освен това дойдох да ти кажа, че Лесли отпътува с писмото ти до папата — той й подаде една кожена кесия. — Също така исках да ти дам малко пари.

Монетите издрънчаха в кесията.

— Благодаря.

— Приятна почивка, Меридийн — той излезе от стаята, но не заключи вратата.

За да се отпусне, преди да си легне, Меридийн седна пред стана, но гобленът беше почти завършен. Еднообразната работа й досаждаше. Нуждаеше се от предизвикателството, което съдържаше започването на нов гоблен. Но на каква тема? И дали щеше да остане тук достатъчно дълго, за да го завърши?

След като на два пъти скъса конеца и си убоде пръста, тя се предаде и отиде до писалището. Започна да нахвърля сюжета с перо и мастило.

Работата я успокои и преди да бе успяла да завърши скицата вече се прозяваше. Доволна, че е изобразила идеята си достатъчно ясно на хартия, Меридийн си легна. Щом затвори очи в главата й изникна представата за принцеса Елинър, прикована към стената в тъмницата на врага.

— Ривъс!

Изтръгнат от дълбок сън, Ривъс сепнато отвори очи. Сирина стоеше до него със свещ в ръка и разпиляна дълга коса.

Разтревожен той седна в леглото.

— Какъв бе станало, девойче? Да не би Съмърлед…

— Лейди Меридийн е. Пищи на сън. Опитах се да я събудя, но не можах.

Ривъс насмалко не скочи от леглото, но си спомни, че е гол под завивките.

— Налей една чаша от ейла на Маккуин и го занеси в стаята й. Ще се срещнем там.

— Ейл. След минутка съм там.

— Не казвай на никого, Сирина. Не искам хората да шушукат наоколо, че тя спи неспокойно. Нали знаеш, тя е била затворена в манастир в Англия.

— Проклети манастири. Мразя ги всичките — като направи с шепа завет на свещта, Сирина побърза да изпълни заръката.

Ривъс стана бързо, навлече панталоните си и нахлузи пантофите си. Докато взимаше нещо, с което да се наметне от закачалката на стената, той си спомни за кошмарите, които Меридийн бе имала на кораба. Тогава не бе успял да я успокои. Сега можеше.

Като се стараеше да издава по-малко шум, той бързо прекоси коридора, премина покрай стаята на Броуди и слезе надолу по стълбите. Отвори тихо ниската врата на стаята. Балдахина не беше спуснат и на сиянието на тлеещия в мангала огън се виждаше леглото и спящата в него жена.

Тя се метна, простена и извика.

— Не, не! Искам при теб. Мамо, не ги оставяй да ме вземат! — тя протегна ръка и пръстите й стиснаха несъществуващата ръка. — Майко! — изви тя.

Звукът на виковете й прониза Ривъс чак до сърцето. Дръпна завивката и легна при нея в леглото. Избегна вършеещите й ръце и я притисна към гърдите си.

— Ш-шт, Меридийн — прошепна той, като с усилие я задържа при себе си. — Ш-шт, мило момиче. Всичко ще бъде наред.

— Моля те, не ме карай да отивам при краля — тя се вкопчи в него, а ръцете й се свиха в мъртвешка хватка. — Ще бъда добро момиче. Обещавам, ще бъда добра. Кълна се, че никога повече няма да докосвам меча, татко.

Тя се дръпна, сякаш я бяха ударили. Молбите й се превърнаха в ридания, а ръцете й се отпуснаха така, сякаш се бе предала.

— О, татко! — простена тя.

Проклет да е Кътбърт Макгиливри! Кои истински родители биха пренебрегнали горещите молби на собственото си дете? В наследство те й бяха оставили само страх. Не стига, че бяха разбили живота на малкото момиче, но й не оставяха на мира сънищата на жената.

Кожата й беше влажна от пот, а плитката й бе започнала да се разплита. Като я притисна здраво, той се отпусна и я залюля в ръцете си.

— Меридийн?

Тя не го чуваше. Кошмарът я държеше здраво в ноктите си.

— Майко, моля те! Уилям, къде си! — тя отново стана трескава. — Робърт, помогни ми! Уилям!

Тя викаше братята си — мъже, които Ривъс познаваше. Мъже, с които заедно бе гонил момите, а по-късно се бе срещнал с тях в битка. Макар да бяха по-възрастни от Меридийн, по времето, когато са я отвели, те са били младежи и не са били способни да й помогнат. Дали жалееха за загубата на сестра си така отчаяно, както тъгуваха за загубата на принцесата на Инвърнес? Подозираше, че отдавна бяха оставили случилото се зад гърба си, докато Меридийн го изживяваше отново и отново.