Арнет Лем - Продадена принцеса

— Мога ли да вляза?

Може и да имаше ключ за тази врата, но тя пък имаше способи да го откаже от намеренията му.

— Слугините си тръгнаха. Би било неприлично.

— Може би не, според английското приличие. — Той влезе вътре, сякаш владееше всичките британски острови. — В Шотландия почитаме жените си с присъствието си още преди брака.

Звучеше така уверен, че тя не се сдържа и бодна гордостта му.

— Нима някои от вас вече се женят? — изчурулика тя. — Колко модерни сте станали!

Негодникът само се разсмя.

— О, Меридийн, ти си възхитителна! Толкова си кисела след тази чудесна вечеря. Страх ме е да си помисля какво ли щеше да е настроението ти, ако храната не беше по вкуса ти.

Не би трябвало Ривъс да се държи толкова приятелски, особено след като я бе отвлякъл и я бе заплашил с бой.

— Бих могла да напълня стомаха си само с нарове и пак да те мразя единствено заради самия ти вид.

— Тогава вероятно живота ти щеше да протече като на Айсъбел.

— Айсъбел ли?

— Да. Внучката на Меридийн и трета по ред принцеса. Бедното момиче само предизвикало нещастията си.

Меридийн бе прочела само няколко страници от книгата. Вещите й бяха пристигнали малко след като Ривъс бе излязъл от стаята. Не знаеше нищо за тази Айсъбел. Дали записките на тази жена щяха да се окажат така смущаващи, както тези на баба й?

Да вървят по дяволите книгата и древните истории. Ривъс можеше да ги отнесе със себе си в гроба. В петък Меридийн щеше да се срещне със свещеника. Гневните им спорове я изтощаваха. Трябваше да пази силите си.

— Какво искаш? — попита го тя. Той се разходи из стаята, докосна сандъка с дрехите, след това перата и мастилницата, поставени върху масата. Спря до стана, който беше голям, дори от гледна точка на тъкач, но пред него дървената рама изглеждаше малка.

Небрежната му поза не отговаряше на решителността в очите му.

— Какво искам ли? Желанията ми са прости. Искам принцесата до себе си, зад гърба си верни съюзници и дълбока кесия.

— Откажи се, тогава — рече тя. — Защото вече имаш две от трите — приятели и пари. Достатъчни са дори за добри времена.

— Ще ги имам всичките. — Той прекара пръсти по все още незапълнените нишки на гоблена, сякаш свиреше на арфа. — Картината е хубава.

Беше свалил бойните гривни от китките си и ръцете му се движеха с неочаквана грация. Наблюдението я изненада и сепна. Фактът, че харесваше макар и само една черта на похитителя си бе повод за тревога.

— Особено добре си показала изтравничето — добави той.

— За Джоана е… — неволната грешка на езика я сепна и Меридийн побърза да се поправи. — Искам да кажа, че гобленът е за Клеър Маккуин.

— Жената на Дръмънд… — като се наведе по-близо, Ривъс се взря в подробностите на гоблена, който изобразяваше открито поле през лятото. Из полето лудуваха зайци и катерици. А небето бе увенчано с пеперуди и ослепително слънце. — Не трябва да виниш нито нея, нито съпруга й.

Меридийн бе израсла в манастира заедно с близначките Клеър и Джоана. С абсолютна сигурност тя отвърна:

— За това наистина не мога да виня Клеър Маккуин.

Клеър беше мъртва. Джоана бе заела мястото й.

— Добре. Очаквам ги да ни посетят, след като се роди бебето.

Сестра Маргарет бе отишла да помогне на Джоана за раждането, като бе оставила манастира беззащитен.

— Ана ти е казала, че сестра Маргарет ще вземе стражите със себе си.

Той седна на тапицираната табуретка, като протегна крака и ги кръстоса при глезените.

— Възглавничката още пази топлината ти.

Интимните му думи я смутиха, но удобното място за почивка беше всичката топлина, която той щеше да получи от нея.

— Успя да ме отвлечеш, само защото стражите ги нямаше.

— Стражи ли?

— Да, войниците на херцога на Къмбърленд. Не че имахме нужда от защита, преди да почерниш Скарбъроу със злото си присъствие. Ако бе дошъл, когато рицарите бяха там, щеше да ти се наложи да отстъпиш.

Той й хвърли ироничен поглед.

— Присъствието или отсъствието на няколко въоръжени англичани малко можеше да промени плановете ми. Макар че сблъсъкът можеше да се окаже забавен.

Беше сигурна в едно нещо. На Ривъс Макдъф не му липсваше увереност.

— Кога Дръмънд ти каза къде съм?

— Преди да те взема бях на събранието на първия ни парламент. Това беше в Сейнт Ендрюс.

Тя прочете мисълта му между неясните думи. Той не бе пътувал специално заради нея. Това обезпокои Меридийн също толкова, колкото и приветливото му настроение.