Арнет Лем - Продадена принцеса

— Имаш извратен ум.

Жълтият сукман на Сирина на Меридийн и беше прекалено стегнат. Тъканта се изпъваше над гърдите й, които се надигаха и спускаха под напора на гнева й. Прииска му се да го прогони с целувка.

Тя се отдръпна назад като опарена.

— Гледаш ме похотливо. Спри веднага!

Той се замисли над неубедителния й отказ и прекалено късно видя как тя поглежда към ножа, оставен върху подноса с храната. В миг тя сграбчи заобленото острие.

Меридийн не беше като другите жени. Разчиташе само на себе си и освен това бе страдала от несправедливо отношение. Беше грешка да я ласкае. Измамата водеше към по-лоши грешки. Ривъс мъдро отстъпи.

— Имаш нож в ръката си, Меридийн. Моля те, остави го.

Тя пренебрегна любезната му подкана и отново закрачи из стаята.

— Как си могъл година след година да даваш на тези хора фалшива надежда?

Полите й бяха прекалено къси, а глезените й — твърде разсейващи. Дали беше гола под взетите назаем дрехи?

— Иначе по-добре да бях мъртъв.

Ривъс се опита да остави настрана неприличните си мисли, но не можа, поради простата причина, че тя беше тук, най-сетне до него. Освен това я желаеше с такъв силен копнеж, който прогаряше корема и слабините му.

— Как си могъл? — Кокалчетата й бяха побелели от силата, с която стискаше ножа.

Той пое дълбока, успокояваща глътка въздух.

— На тях им трябва надежда, Меридийн.

Раменете й хлътнаха. Тя отиде до камината и се загледа в пламъците.

— Колко мило от твоя страна.

Ривъс не бе възнамерявал да го каже по този начин, но в себе си винаги бе вярвал, че един ден ще я намери. Макар и толкова покварен, Едуард I не бе бесил дъщерите на враговете си. Вместо това той ги бе давал в ръцете на църквата.

Като наблюдаваше сега Меридийн, облечена в тази прекалено тясна дреха, с коса разперена като черно одеяло, той отново откри отново откри в нея малкото дете. Това е само привидно, възрази мъжкото му сърце, защото тя беше жена до дъното на душата си.

— Няма да остана. — Тя размаха ножа срещу него. — По-добре да стана монахиня.

Не, нямаше, но беше прекалено разгневена, за да обсъжда аргументите си с него.

— Това е драстичен ход.

Тя разпери ръце и изпусна ножа, който прелетя през стаята. От косата й се разпиля дъжд от водни капки, които попаднаха в огнището и засъскаха.

— Драстичен ли? А отвличането ми не е ли? За Бога, Ривъс, ще отида при крал Едуард.

Ако Едуард II узнаеше, че Ривъс я бе отвел против волята й, той щеше да се възползва от факта, за да продължи бащината си война против Шотландия. Сам Ривъс не би имал шансове да победи. Обединените армии на Ривъс и Робърт Брус бяха прекалено голям залък за англичаните, но Брус нямаше да обедини силите си с него, докато Ривъс не вземеше меча на Чаплинг. Кътбърт Макгиливри нямаше да го отстъпи. Само Меридийн можеше да вземе меча от него.

— Не мога да ти позволя да намесваш крал Едуард в нашия брак.

— Странна е представата ти за брака. Та аз съм твоя затворница.

— Само ако ме накараш да играя ролята на тиранин. Хайде, Меридийн, нека не водим битка още от днес. Семейство Монфише са ни приготвили фазан и ечемичени кейкове. Не можеш да отречеш, че това е любимата ти храна.

— Ана ти е казала. Какво друго ти наговори тази глупава клюкарка?

Беше му дала възможност да разведри атмосферата. Ривъс се хвана за нея като удавник за сламка.

— Разказа ми също за онази случка, когато си носила колана на целомъдрието.

По бузите й изби червенина.

— По онова време тя не беше в манастира.

— Не, но се боя, че историята е била доукрасена при преразказите. Не мога да си представя как си отишла в ковачницата и си накарала да изковат от доброто кентско желязо черпак.

Меридийн се усмихна.

— Изковаха не черпак, а пиростия.

— Монфише веднъж ми каза, че не би могъл да сложи на Сайбил колан на целомъдрието, защото ще трябва да прекопаят половин Англия, за да съберат достатъчно желязо.

— Съмнявам се дали й харесва, че е толкова едра.

Ривъс се развесели, защото ядът й бе попреминал. Отвлечена от предишните си мисли, Меридийн попита:

— Къде е Заветът?

Той погледна покрай нея към високата масичка в ъгъла. Над древната книга гореше светилник.

— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с легендата.

Тя последва мисълта му.

— Все още е вярно.

Младата жена реши да превърне лъжата си в твърдение, затова прекоси стаята и докосна книгата.

— Но книгата е моя собственост — добави тя.

— Тя принадлежи на принцесата. Ти ли си принцесата?