Арнет Лем - Продадена принцеса

Със сърце, разтуптяно от мисълта за намерението му, Меридийн отстъпи крачка назад.

— Е? — подкани я той, с искрящи дяволски черни очи.

Трябваше да му се измъкне. Междувременно трябваше да прочете Завета. Слугите знаеха повече за наследеното от нея, отколкото тя самата. На всяка крачка се сблъскваше с ритуал, описан в тази книга — дори подредбата на банята й бе продиктувана от обичаите. Всъщност не беше чак толкова любопитна. Просто мразеше да се чувства извън събитията, особено когато се отнасяше до тоалета й. Щеше да остави книгата тук, както той бе настоял. Нямаше смисъл да му дава повод да заподозре, че наследената от нея книга я интересува.

— Свършиха ли ти се острите нападки срещу мен, Меридийн?

Ривъс изглеждаше толкова решителен и силен, че тя не можа да сдържи езика си:

— Имам едно желание, Ривъс. Бих искала да умреш без потомство, а костите ти да бъдат погребани на неосветена земя.

Той тръсна рязко глава и въздъхна.

— Ти си страстна жена.

Неговият прекалено явен замисъл разтопи ледовете на яростта й. Тя отиде до един стол, тръшна се върху него и отвори книгата. С крайчеца на окото си видя Ривъс да излиза от стаята. Много му здраве. Резето щракна на мястото си. Тя прочете първото изречение.

Умът й неочаквано се прикова върху думите на жената, която бе живяла преди векове.

„Застанах гола пред съпруга си. Не се разтреперих от страх в брачното ложе, защото аз съм Меридийн, първата принцеса на Инвърнес.“

След вечерята, която бе преминала в пълно мълчание, като се изключат комплиментите й към готвача, Меридийн се извини и потърси усамотение в стаите си. Сирина бе казала истината за познанията си за становете, защото рамката беше сглобена правилно и поставена под сега вече тъмните прозорци.

Меридийн се сгуши върху табуретката и се загледа в полуготовия гоблен. От Завета бе научила, че съименничките й също бяха показвали завидно умение в тъкаческото изкуство и всяка първа дреха на жената от клана Чаплинг бе подарявана на нейния съпруг. Съпруг!

Думата, както и човекът, ужасяваха Меридийн. За разлика от първата Меридийн тя нямаше желание да управлява. От нея се очакваше твърде много. В сърцето й нямаше любов към Шотландия. Жестокостта на баща й и безразличието на майка й бяха унищожили още преди години любовта към родината. Чувстваше се изхабена, сама, плуваща свободно сред морето от непознати хора, само с една мастилница и един стан, които можеше да нарече свои.

Тя развърза гранчето скъпоценна светлолилава коприна. Не можеше да престане да мисли за думите на другата Меридийн — онази смела жена, която бе променила хода на шотландската история.

„За да отучиш един мъж от войнствените му навици, трябва да ходиш при него гола в банята. Но не често, освен ако не искаш да бъдеш възнаградена със син за усилията си. Ако някога се роди момче със зелени очи и черна коса, то трябва да бъде наречено принц на Инвърнес.“

Меридийн си помисли за майка си и за здравите синове, които тя бе родила. И Уилям, и Робърт бяха руси и напомняха баща им. Със скромния си опит не можеше да си представи как родителите й влизат голи в топлата, ароматизирана вода. Един поглед към ваната в съседната стая я накара да се чуди дали Ривъс не очакваше от нея да влезе заедно с него в банята. Спомни си как се бяха целунали. Преди и сега, както и тогава, в гърдите й се разляла нежелана топлина.

Той бе поискал целувката като благодарност за луксозното жилище, което й бе приготвил. И понеже си беше наивна, тя му бе отстъпила. Той бе уловил искрата на благодарността й и я бе раздухал в огън на желанието.

Та той имаше двайсет държанки.

Не се учудваше. Трябваха му за удоволствия и компания. А тя му беше нужна за церемонията.

Настроението й спадна, защото срещу чувствения му опит нямаше друго оръжие, освен гнева си.

— Меридийн?

Гласът му я накара да подскочи. Сякаш го бе призовала с мислите си. Погледна бързо към вратата, за да се увери, че е заключена.

Като че прочел мислите й, той подвикна:

— Меридийн, отвори, иначе ще използвам ключа си.

Тя отстъпи, отиде до вратата и му отвори.

Ривъс все още в тъмно виолетовата дреха, с която бе облечен на вечерята, застана усмихнат пред нея. На рамото му беше забодена гравирана сребърна брошка, носеща лъва — символ на Макдъф. Нито един кичур от косата му не изглеждаше не на мястото си. Изглеждаше напълно спокоен.

Погледът й се насочи към ръцете му. Празни. Не беше донесъл Завета. Мразеше се загдето още искаше да чете от книгата.