Станислав Лем - Тъмнина и плесен

Нощта беше страшна. Въпреки всичко заспа от умора. Първият метален звук го събуди, той седна в мрака, а цялата стая блестеше пред него с къси зигзаги, от тъмнината изскачаха за по-малко от секунда осветени части от стените, покритите с прах рафтове, изтритото килимче пред леглото, блясъците се множаха в стъклото на вибриращите съдове, изведнъж нещо освети матово калъфа на одеалото, с което се завиваше, спотаил се е значи там някой хитро скрит негодник! Той изтръска топчето с отвращение.

Този безумен полог приличаше на пейзаж, озаряван от мълнии, само че вместо гръмотевици след миниатюрните блясъци следваха удари на камбана, на които прозорците отговаряха с лек звън. Той заспа седнал, опрян на стената. Малко преди утрото се събуди още един път със слаб вик, вълна от небесносини светкавици осветяваше стаята, заливаше я, увеличилите броя си зигзаги стигаха почти до повърхността на бюрото, което изведнъж трепна силно и се отмести от стената: едно невидимо топче го беше блъснало при деленето си; това движение, чиято неумолима сила почувства, го хвърли в студена пот, гледаше стаята с изскочили очи, мърморейки нещо, и заспа още един път, от изтощение.

Сутринта се събуди много слаб, толкова слаб, че едва слезе долу, за да изпие останалия студен и горчив чай. Когато потъна до половината на тялото си в мек невидим куп, започна да трепери: топчетата бяха толкова много, че едва можеше да се движи, добра се с върховно усилие до масата, стаята беше изпълнена с душен, нагрят въздух, сякаш вътре гореше невидима печка. Стана му чудно, че когато се свлече на земята, не падна: поддържаше го еластична, пружинираща маса, допирът го изпълни с неизразима тревога, толкова беше приятен и мек, дойде му на ум страшната мисъл, че може да е глътнал вече някое топче с овесената каша, някое по-малко, и тази нощ вътре в .

Искаше да избяга. Да излезе. Да излезе! Не можа да отвори вратата. Открехна я няколко сантиметра, след това еластичната маса, която се сви като пружина, я задържа и не я пусна по-нататък. Беше го страх да се напъва с вратата, чувстваше приближаващо главозамайване. Ще трябва да счупя прозореца — мина му през ума, — но колко ли ще поиска стъкларят?

Треперейки, той си проправи път до бюрото и се качи върху него, гледайки тъпо стаята: топчетата го заобикаляха от всички страни като сива пунктирана мъгла, като едва забележим безмълвен облак. Беше гладен, а вече нямаше смелост да слезе, извика няколко пъти слабо, неуверено, със затворени очи:

— Помощ!!

Заспа преди здрачаваше В падащия мрак стаята оживя с блясък и бумтене, което ставаше все по-силно. Осветяваната вътрешно от блясъците маса растеше, набъбваше, издигаше се бавно нагоре, трептеше, разтърсвана леко, от рафтовете, измежду книгите, изскачаха, като ги разблъскваха, и летяха дъгообразно в небесносиньо искреше топли вибриращи топчета, едно от тях падна отгоре на гърдите му, друго го докосна по бузата, следващото се долепи до устата му, все повече покриваха дюшека около наполовина оплешивелия му череп, блестяха в полуотворените му очи, но той вече не се.

На следващата нощ, около три сутринта, по пътя за градчето минаваше товарен камион. Возеше мляко в гюмове от двадесет галона. Измъчен от каране през цялата нощ, шофьорът мотаеше глава над кормилото. Беше най-лошото време, когато просто не можеш да надвиеш съня. Изведнъж чу протяжно бумтене, което се носеше отдалече. Намали инстинктивно, видя зад дърветата стобор, в дълбочина — тъмна буренясала градина, а сред нея едноетажна къщичка, чиито прозорци проблясваха.

Пожар! — помисли си той, отби на края на шосето, спря рязко и изтича към вратичката, за да събуди стопаните.

Беше по средата на обраслата с трева пътечка, когато видя, че от прозорците на къщата, измежду остатъците избити стъкла се излива не пламък, а разпенена, непрекъснато бумтяща и проблясваща вълна, която кипи все по-нашироко и по-надалече от стените. Той почувства меки, невидими докосвания по лицето и ръцете си, като крилата на хиляди пеперуди. Когато тревата и храстите наоколо загъмжаха от хиляди небесносини огън чета, лявото таванско прозорче заблестя като широко отворено огромно котешко око, а входната врата запращя и се разлетя с трясък, шофьорът си помисли, че сънува, и хукна да бяга, като пред очите му продължаваше да се мярка грамадата блещукащ хайвер, който разкъсваше с протяжен гръм къщата отвътре.

© 1959 Станислав Лем