Станислав Лем - Тъмнина и плесен

Сторило ми се е, помисли си той.

Придърпа стола до бюрото, не този без един крак, предпочиташе да не го бута, а другия, върху който стоеше легенът. Бутна го долу, легенът издрънча силно, а той се усмихна, седна и започна да изследва намерените зад бюрото неща.

Издуха внимателно сивата пудра на праха. Месинговата халка заблестя като златна, опита се да я сложи на пръста си — беше много голяма. Ръждясалата изкривена кука с прилепнала към острието топче хоросан поднесе към носа си. Куката правеше впечатление на преживяла много неща — краят й беше сплескан, явно върху него се беше изляла някога голяма злоба, от ударите по краищата се бяха изнищили малки стружки, сега вече разядени от ръжда и разпадащи се при по-силен допир. Острието, заоблено притъпено, явно беше срещнало в стената твърдо препятствие — изтръгнато изцяло от своето гнездо, то му напомняше зъб и той докосна загрижено самотния корен, стърчащ от венеца, сякаш с това движение изразяваше съчувствието си на куката.

Останалите намерени вещи хвърли в чекмеджето и обърна абажура на лампата.

Наведен през бюрото, той гледаше надолу, към пода — отвратителната окосменост на стената чернееше под жълтата светлина на крушката, от дъските на бюрото се протягаха, трептейки сънно във въздуха, искрящи и разкъсани нишки паяжина. По средата на паркета лежеше, засипан с прах, плик от старо писмо, с марката и адреса нагоре, а под него имаше нещо, повдигайки края му, нещо малко. Като орех.

Едва си помисли, че е мишка, и отвращението стисна гърлото му. Задържа дъха си и започна да придърпва слепешком бронзовата преса, тежка като направена от желязо. Сърцето му замря в очакване, че няма да успее, че отвратителната сива струйка на светкавичното бягство ще рукне всеки момент изпод плика. Не се случи обаче нищо — пликът продължаваше да лежи леко повдигнат, лампата го осветяваше и само паяжините трептяха непрекъснато в своя си равномерен живот. Той се наведе още повече и лежейки вече по корем върху бюрото, хвърли със замах пресата, която удари меко плика, сякаш смачка към земята нещо еластично, залюля се и тупна глухо на пода сред облак сив прах.

Тогава го обзе някаква лудост на отвращение и отчаяние — без да си дава сметка, без всякакъв ред започна да събаря върху плика всичко, което можеха да достигнат ръцете му: дебелите томове по немска история, речниците и кутията от тютюн със сребърна обковка, докато под сънно трептящите нишки паяжина не израсна разхвърлян куп, под който по звука на падащите предмети по непонятен начин продължаваше да усеща непреодолимата, жива, съпротивляваща се еластичност.

В пристъп на тревога (чувстваше инстинктивно, че ако не убие това нещо, ще последва отмъщение) довлече, стенейки от напрежение, широката, излята от желязо решетка на камината и като разблъска с крак купчината книги, я запрати с нечовешко усилие върху повдигнатия край на писмото.

Тогава усети някакъв удар по крака, почувства предишния жив и топъл допир и с гърло, раздирано от панически крясък, се хвърли слепешком към вратата.

В коридора беше много по-светло отколкото в стаята. Той стискаше конвулсивно дръжката на вратата, борейки се с виенето на свят. Премери с поглед открехнатата врата. Събираше сили да се върне вътре, когато се появи черната точка.

Не я беше видял, докато не стъпи върху нея. Беше по-малка от главата на карфица, приличаше на зрънце, на дребна прашинка или сажда, носена от ленивия полъх малко над пода. Кракът му не докосна дъските. Хлъзна се, по-скоро избяга напред, все едно че попадна на невидимо еластично топче, което моментално отскочи нанякъде. Губейки равновесие, той затанцува отчаяно и рухна върху вратата. Удари болезнено лакътя си. Когато се надигаше от земята, хълцаше ядосано.

— Нищо, миличък, нищо — мърмореше той, докато се изправяше. Изсъска и опита да мръдне крака си — нямаше му нищо. Сега стоеше до прага и хвърляше отчаяни погледи наоколо. Изведнъж малко над пода, на фона на открехнатата врата към градината, където равномерно шумеше дъждът, видя черна точка. Тя трептеше леко в ъгъла между прага на външната врата и пукнатината в дъските, замирайки бавно. Той се навеждаше над нея все по-ниско и по-ниско, докато не се преви почти на две. Гледаше непрекъснато черната точка, която му се видя отблизо леко удължена.

— Паяче с толкова тънки крачета, че не ги виждам — заключи той. Мисълта за нишкоподобните крака на създанието го изпълни с несигурност, от която му се повдигаше. Той замря с кърпата, която извади от джоба си. Слагаше я на дланта си, за да хване с нея, и дърпаше нерешително ръка. Най-сетне пусна края на кърпичката да виси свободно и го доближи до черното паяче. — Ще се уплаши и ще избяга — помисли си той. — Ще се отърва от него.