Станислав Лем - Тъмнина и плесен

Купчината вестници, бельо и книги се килна застрашително, а след това рухна със сипкав шум зад края на бюрото и изчезна. Вдигна се облаче прах, от който го засърбя носът. Кихаше бавно, с прекъсвания, изпълвайки се с живителната сила на кихавиците. Кога за последен път беше местил бюрото? Отвратителна работа. Може би е по-добре да излезе? Валеше.

Дотътри се до бюрото, хвана края му до самата стена и дръпна.

То трепна и се вдигна прах.

Буташе го с всичка сила, неспокоен само дали няма да почувства сърцето си. — Ако се обади, ще спра — помисли си той. Не би трябвало. Всичко, което падна зад бюрото, престана да го интересува, сега въпросът беше единствено да изпита силите си, да провери здравето си. — Още съм доста як — мислеше си той с удовлетворение, гледайки как черният процеп между бюрото и стената се разширява. Нещо, което се беше заклещило там, се плъзна и после издрънча на пода.

Може да е другата лъжичка или не, по-скоро е гребенът — зачуди си той. — Само че гребенът нямаше да издрънчи така. А може ли да са щипките за захар?

Тъмнината между напуканата мазилка и черната стена на бюрото зееше вече широка като длан. От опит знаеше, че сега ще дойде най-трудното, защото кракът на бюрото всеки момент ще влезе в голямата цепнатина на пода. Край. Вътре е. Известно време се напъваше с неподвижния товар.

Секира, секира, за тебе, дърво такова! — помисли си той с наслаждение, гарнирано с нарастващ гняв, който го подмладяваше. Дърпаше, макар да знаеше, че е напразно. Бюрото трябва да се повдигне и да се премести, като се разклати, защото кракът откъм стената е по-къс и пада. По-добре е да не падне — след това ще трябва да подлага отдолу книги, да изправя с пот на чело гвоздеите, да набива крака с чук. Но вече прекалено много мразеше тази упорита грамада, която беше хранил с хартия толкова години.

— Говедо!!! — думата се изтръгна от него със стон, вече не можеше да преценява силите си и разгорещен, с миризма на прах и пот в ноздрите, напъна гръб, силеше се, клатеше неподатливия товар и както винаги в такъв случай имаше прекрасното чувство, че самата овладяла го ярост ще повдигне и ще премести черната развалина без никакво усилие!

Кракът изскочи от цепнатината и попадна върху пръстите му, той потисна болезнения вик, към гнева му се прибави жажда за мъст, опря рамене на стената и започна да блъска с ръце и колене. Черният процеп растеше, вече можеше да се пъхне там, но той продължаваше да тласка с настървение и първият лъч падна върху гробището, разкрило се зад бюрото, което замръзна с предсмъртно скърцане.

Свлече се на купчината преобърнати книги, неизвестно кога паднали на пода по време на блъскането. Поседя малко отгоре му с изстиваща на челото му пот. Трябваше да си спомни нещо — аха, че сърцето му не се обади. Това е добре.

Пещерата, изровена в гъстия мрак зад бюрото, се виждаше само при входа си, където се търкаляха меки и леки като пух ефирни „котенца“. „Котенца“ казват на сивите като мишки свитки, на кълбенцата паяжиновидни мръсотии, нарастващи под старите шкафове, размножаващи се във вътрешността на канапетата, плесенясали, мъхнати, пропити с прах.

Той не бързаше да изследва съдържанието на открехнатото кътче. Какво можеше да има там? Беше му приятно, макар че не помнеше защо е преместил бюрото. Мръсното бельо и вестниците сега лежаха в средата на стаята — трябва да ги беше запратил там с някой несъзнателен ритник, когато отместваше бюрото. От седящо положение застана на четири крака и бавно пъхна главата си в полумрака. Закри с тялото си всичката светлина, престана да вижда каквото и да било, вдиша с ноздрите си прах и се разкиха още един път, но този път злостно.

Дръпна се, подсмърча дълго с нос и реши да премести бюрото толкова далече, колкото не беше го местил никога досега. Опипа задната му, пропукваща заплашително стена, събра сили, наведе се, натисна и бюрото отиде неочаквано леко почти до половината на стаята, като преобърна нощната масичка. Чайникът падна и чаят се разля. Ритна го.

И се върна в средата на отворената съкровищница. При най-малкото движение гъсти облаци прах се вдигаха от едва забележимите дъски на паркета, върху които се търкаляха някакви неясни предмети. Донесе лампата, постави я отстрани на умивалника, включи я в контакта и се обърна. Стената зад бюрото беше обрасла цялата с ивици паяжина, образуващи тъмни сплитки, на места дебели като връв. Направи от един пожълтял вестник лопатка и и започна да изгребва с нея всичко, което му попаднеше, на куп. Работеше така, сдържайки дъха си, сред облаци прах и ниско наведен. Намери халка за завеса, кука, парче от колан, катарама, смачкан, но неизползван лист за писмо, кибритена кутия, стопена от единия край пръчка червен восък. Остана само ъгъла между подовите летви, до самата стена, обрасъл с плесенясали остатъци, наподобяващи сива козина. Бутна там неспокойно с края на чехъла си и се сепна почти до смърт — нещо малко и еластично се удари в палеца на крака му, който се подаваше от дупката на чехъла. Започна да търси, но не намери нищо.