Станислав Лем - Тъмнина и плесен

Черната точка не бягаше. Краят на кърпичката не я докосна, а се изви един пръст над нея, сякаш попадна на невидима преграда. Той бодеше безсилно въздуха с мачкащия се и извиващ се край на кърпичката, докато не се осмели да мушне (инициативата, която прояви, спираше дъха му) черната точка с ключа, който извади от джоба си.

Почувства с ръка същото като преди еластично съпротивление, ключът се извъртя в пръстите му, черната точка подскочи нагоре съвсем пред лицето му, затанцува нервно, като не спираше да прави отвесни, все по-ниски и по-ниски скокове, докато не замря отново в ъгъла между прага и пода. Това стана толкова бързо, че той не успя да се уплаши както трябва.

Бавно, присвивайки очи като пред тиган с пръскаща на огъня пушена сланина, той покри черната точка с разтворената кърпичка. Кърпичката падна леко и се изду, сякаш под нея лежеше топче за тенис на маса. Той събра краищата й, приближи ги преднамерено един до друг и изведнъж ги завърза всичките: топчестата фигура беше в плен. Побутна я най-напред с края на ключа, след това с пръст.

Наистина беше еластична, пружинираше под натиска, но колкото по-силно натискаше, толкова повече растеше съпротивлението на фигурата. Беше лека, кърпичката щеше да тежи също толкова и ако беше празна, поне той не можеше да усети разлика. Изправи се на изтръпналите си крака, опря се с със свободната си ръка на стената и закуцука към стаята.

Когато слагаше завързаната на възел кърпичка под лампата върху очистеното от ненужни вещи бюро, сърцето му биеше силно. Запали светлината, потърси очилата си и след като размисли, намери, без да пести усилия, във второто поред чекмедже една лупа — голямо като чинийка увеличително стъкло в черен оксидиран пръстен с дървена дръжка. Придърпа стола, като отстраняваше от пътя му безразборно разхвърляните отворени книги, и започна да развързва внимателно кърпичката. Прекъсна още един път заниманието си, стана и откри сред търкалящите се под прозореца неща един стъклен похлупак за сирене, пукнат от едната страна, но цял, покри с него кърпичката, като остави да се показват навън само краищата й, след което започна да ги дърпа, докато не я разгърна бавно, цялата в лекета и разтекли се петна.

Не виждаше нищо. Приближаваше все повече главата си, докато не докосна с нос студеното стъкло на похлупака и не потръпна от този допир.

Черната точка се показа едва под лупата. Увеличена, тя приличаше на мъничко житно зрънце. На единия си край имаше по-светла, сивкава издатина и две зелени точици на другия, толкова дребни, че и с лупата едва се виждаха. Не беше сигурен дали тези оттенъци не се придават от дебелото стъкло на похлупака, което пречупваше светлината. Като дърпаше внимателно краищата, той измъкна навън цялата кърпичка. Това продължи може би минута. И тогава му хрумна една мисъл. Придвижи похлупака по повърхността, докато стъкленият ръб не излезе зад края на бюрото, и вкара вътре на дълго телче предварително приготвена кибритена клечка, която запали миг преди това.

За секунда изглеждаше, че клечката ще угасне, след това, когато се разгоря по-силно, не можеше да я премести в необходимата посока, но накрая успя и това. Жълтеникавото пламъче се доближи до черната точка, която висеше на два сантиметра от повърхността на бюрото, и изведнъж запращя неспокойно, а когато го придвижи малко по-напред, се обви сякаш около някаква невидима изпъкналост. Горя така един миг, изстреля последна, небесносиня искрица и угасна. Остана овъгленото дръвце, което потля още малко.

Той въздъхна, премести отново похлупака под абажура на лампата и дълго се вглеждаше неподвижен в черната точка, която мърдаше едва забележимо вътре под стъклото.

— Невидимо топче — измърмори той, — невидимо топче…

Беше почти щастлив, а дори не знаеше това. Следващият час му отиде, за да сложи под похлупака една чинийка от кафена чашка, пълна с мастило. Цяла система от телчета и клечици се оказа необходима, за да постави изследваното творение в чинийката. Повърхността на мастилото се огъна почти незабележимо на едно място, там, където би трябвало да я допира долната част на топчето. Не се случи нищо повече. Опитите му да го боядиса с мастилото отидоха напразно.

На обяд почувства досадно свиване на стомаха, затова изяде останалата овесена каша и разтрошените бисквити от платнената торбичка. С бисквитите пи и чай. Когато се върна при бюрото, в първия миг не намери черната точка и изпита панически страх. Забрави за предпазливостта, вдигна похлупака и като слепец заопипва трескаво повърхността на бюрото с разтреперани ръце. Изведнъж топчестата фигура се озова спокойно в пръстите му. Той стисна ръка и остана в това положение, изпълнен с благодарност, успокоен и бърборещ си нещо тихо. Невидимото топче грееше ръката му. Чувстваше идващата от него топлина, играеше си с него все по-рисковано, като го прехвърляше, безтегловно, от едната си ръка в другата, докато погледът му не попадна върху нещо блестящо в праха под печката, където се бяха изсипали боклуците от преобърнатата кофа. Беше листче смачкан станиол от шоколад. Веднага се зае да обвие с него топчето. Получи се неочаквано лесно. Остави само две малки отворчета едно срещу друго, направени с карфица, за да може, като гледа към светлината, да наблюдава присъствието на малкия черен затворник в средата.