Станислав Лем - Тъмнина и плесен

Когато най-сетне трябваше да излезе от къщата, за да купи нещо за ядене, затвори топчето под похлупака и за да бъде по-сигурен, го затисна отгоре и го заобиколи от всички страни с книги.

Оттогава се занизаха прекрасни дни. От време на време опитваше някакви експерименти с топчето, но преди всичко лежеше в леглото и четеше любими откъси от стари книги. Свиваше се под одеалото, събирайки, както може топлина, ръката си протягаше само за да прелиства страниците и потънал в подробните описания за смъртта на Амундсеновите спътници сред ледовете или като четеше мрачните признания на Нобиле за случаите на човекоядство след провала на полярната му експедиция, той обръщаше очи към похлупака с топчето, което блестеше спокойно под стъклото и от време на време променяше едва забележимо положението си, като се преместваше леко от едната страна към другата, сякаш го побутваше нещо невидимо.

Не искаше да ходи за покупки, нито да готви ядене, затова ядеше бисквити, а ако имаше малко дърва, печеше картофи в пепелта. Вечерно време топеше топчето във вода или се опитваше да го пробие с нещо, нащърби върху него бръснача, но без видим резултат, и това продължи толкова дълго, докато спокойствието не започна да го напуска. Замисляше нещо голямо, искаше му се да довлече от мазето старото менгеме, за да сложи топчето в него и да го стисне чак до черната точица в средата, но това беше свързано с толкова големи главоболия (трябваше Бог знае колко да се рови в старите железарии и вехтории, а освен това не беше сигурен дали ще успее да изнесе менгемето, което беше смъкнал долу преди три години), че идеята си остана само в сферата на плановете.

Веднъж нагря дълго топчето на огъня с такъв резултат, че прегори дъното на една съвсем годна още тенджера. Станиолът потъмня и изтля, но на топчето не му стана нищо. Вече започваше да губи търпение, идваха му на ум мисли за силно действащи средства, защото ставаше все по-сигурен, че топчето не може да бъде унищожено, а съпротивата укрепваше задоволството му, докато един ден не забеляза нещо, което всъщност би трябвало да види много по-рано.

Станиолът (нов, защото старият се беше разкъсал на парчета по време на различните експерименти) се напука на няколко места едновременно и през цепнатините се показа вътрешността му. Топчето растеше! Когато най-сетне разбра това, той потръпна с цялото си тяло, постави го под лупата, разглежда го дълго време без станиола, изследва го и под очилата, които изрови от най-долното чекмедже на бюрото, и накрая се увери, че не е сгрешил.

Топчето не само растеше, но и променяше формата си. Вече не беше съвсем кръгло, върху него се бяха появили две леки издатини, нещо като полюси, а черната точка се беше издължила така, че сега това се виждаше дори с невъоръжено око. Зад изпъкналата главичка, при двете зеленикави точици, се беше появила слабо блестяща чертичка, която се извиваше бавно, движение, по-трудно забележимо от предвижването на голямата часовникова стрелка, но след една нощ можеше да констатира развитието на явлението без всякакво съмнение. Топчето беше издължено като яйце с два еднакво дебели края. Черната точка в средата издаваше ясно доловимо жужене.

На следващата нощ го събуди кратък, но силен звук, какъвто би издало масивно стъкло, което се пропуква внезапно от силен студ. Още звънеше в ушите му, когато скочи и изтича бос до бюрото. Беше го ослепила светлина, затова стоеше с ръка на очите и чакаше отчаяно, докато не започне да вижда. Похлупакът за сирене беше цял. На пръв поглед нищо в него не се беше променило. Той търсеше с поглед черната удължена нишчица и не я намираше. Когато я откри, онемя, толкова се беше свила. Вдигна уплашено похлупака и нещо опря леко едната му длан. Наведен ниско, приближаваше лице към празната повърхност на бюрото, докато не видя каква е работата.

Имаше две топчета, топли като извадени преди секунда от гореща вода. Във всяко тъмнееше малко ядърце, черна матова точка. Обзе го необяснима сладост, умиление. Трепереше не от студ, а от възторг. Сложи ги в дланта си, топли като малки пиленца, духаше ги внимателно, за да не ги издуха, почти безтегловни, на пода. След това обви старателно всяко със станиол и ги скри под похлупака. Стоя дълго над тях в настойчиво желание да се сети какво още може да направи за тях, докато не се върна в леглото със силно биещо сърце, малко нажален от собственото си безсилие, но спокоен и разнежен почти до сълзи.

— Мъничетата ми… — мъркаше той, като потъваше в благ укрепващ сън.