— Да се надяваме, че не е оцелял нито един — каза Нотинсен. — Не допускам, че е направил нещо толкова безумно, без да е бил сигурен, че ще може отново… — говореше той, без да гледа своя спътник.
— Много ли беше? — обади се другият.
— Склероцият ли? Зависи от гледната точка. Беше в шест епруветки, в огнеупорна каса.
— В кабинета му на втория етаж ли? — попита мъжът.
— Да. Сега там има яма, в която могат да се съберат две къщи — каза Нотинсен и потръпна. Погледна надолу към мигащите пламъци и добави:
— След ямите ще трябва да се обгори целият терен, всичко в радиус от пет километра. Рано сутринта ще дойде Алдершот. Обеща ми да мобилизира войската, нашите хора няма да се справят сами.
— Какво е необходимо, за да… започне? — попита мъжът. Нотинсен го погледна за секунда, сякаш не разбра за какво става дума.
— За да се активизира ли? Тъмнина. В бронираната каса светеше, имаше специални акумулатори, в случай че токът спре, осемнадесет лампи, всяка на отделна верига, независими една от друга.
— Тъмнина и нищо повече?
— Тъмнина и някаква плесен. Необходима беше и плесен. Давала някакви органични катализатори. Уистър не изясни това подробно в доклада си до подкомисията, а книжата и всичко държеше долу, в стаята си.
— Явно не е очаквал — каза мъжът.
— А може именно да е очаквал — промърмори неопределено Нотинсен.
— Мислите, че светлината е угаснала? Но откъде се е взела плесента? — каза мъжът.
— О, не!
Нотинсен го гледаше с разширени очи.
— Не са те. Това… те се размножават без какъвто и да е взрив. Спокойно. Допускам, че е правил нещо при големия паратрон в подземието. Въпросът беше да намери начин за задържане на развитието им и да бъде готов с него в случай на…
— На война ли?
— Да.
— И какво е правил там?
— Не знаем. Това имаше нещо общо с антиматерията. Защото уистерията унищожава материята. Синтез на антипротони, създаване на силова обвивка, делене — така изглежда жизненият й цикъл.
Известно време гледаха мълчаливо работещите под тях.
Пламъците на дъното на ямата гаснеха един след друг. В сивосинкавия полумрак хората се катереха нагоре, като теглеха след себе си гъвкавите змии на проводниците, огромни, с азбестови маски, по които се стичаше дъжд.
— Да вървим — обади се Нотинсен. — Вашите хора на шосето ли са?
— Да. Можете да бъдете спокоен. Никой няма да отиде оттатък.
Дъждът валеше все по-дребен, от време на време изглеждаше като че ли върху лицата и облеклата им падат само капчици мъгла.
Вървяха през полето, отминавайки лежащи във високата трева напукани, усукани и обгорели отломки от дървета.
— Чак тук са били изхвърлени — мъжът, който вървеше до Нотинсен, се обърна и погледна зад себе си. Но се виждаше само сивата, все по-бързо тъмнееща мъгла.
— Утре по същото време с това ще бъде свършено — каза Нотинсен.
Вече наближаваха шосето.
— А… вятърът не би ли могъл да ги отнесе по-надалече?
Нотинсен го погледна.
— Не мисля — каза той. — Най-вероятно е налягането от експлозията да ги е смляло на прах. Нали това, което лежи тук — той погледна полето, — са остатъци от дървета, които са били на триста метра от сградата. От стените, от апаратите, даже от основите не е останало нищо. Нито едно парче. Нали пресяхме всичко през сита, вие бяхте там.
— Да — каза мъжът с дъждобрана. Но не гледаше събеседника си.
— Е, виждате ли. Всичко, което правим, го правим за всеки случай, за да сме напълно сигурни.
— Това е щяло да бъде оръжие един път, нали? — каза другият. — Какво му беше името? Как го нарекохте?
— Whisteria Cosmolytica — Нотинсен напразно се опитваше да вдигне прогизналата, размекнала се яка на шлифера. Ставаше му все по-студено. — Но в департамента си имаше криптоним, те, знаете ли, обичат криптонимите. Наричаха го тъмнина и плесен.
В стаята беше студено. По стъклата се стичаха капки дъжд. Одеалото висеше от едната страна, гвоздеят се беше отковал, виждаше се част от калния път зад градината и въздушните мехурчета, плуващи по локвите. Часът? Прецени го по сивотата на небето, сенките в ъглите на стаята и тежестта в гърдите си. Кашля дълго. Вслушваше се как пукат ставите му, когато си обуваше панталона. Запари чай, след като изрови малкия чайник и хартиената торбичка изпод книжата върху бюрото, а лъжичката лежеше под прозореца. Сърбаше шумно, горещата течност беше тръпчива и слаба. Търсейки захарта, намери между книгите четката за бръснене със засъхнал сапун, която се беше загубила преди три дена. Или преди четири? Провери брадата си с палец — още бодеше като четка, не беше омекнала.
Читать дальше