Станислав Лем - Тъмнина и плесен

След месец топчетата вече не се събираха под похлупака. През следващия ги обърка колко са, не можеше вече да ги преброи. Едва черното ядърце достигаше привичните си размери и топчето започваше да набъбва при полюсите. Един път беше буден по време на деленето, което ставаше винаги нощем. Звукът, който дойде изпод похлупака, го оглуши за дълго време, но още повече го вцепени блясъкът, от който стаята за миг изскочи от тъмнината, сякаш беше блеснала микроскопична светкавица. Не разбираше нищо от това, което ставаше, но усети през леглото краткотрайното потрепване на пода и целият беше пронизан от мисълта, че в размножаващите се пред него дребосъци има нещо безкрайно силно. Изпита чувство като пред смазващо природно явление, сякаш за секунда беше погледнал в отварящата се пропаст на водопад или беше почувствал земетресение; в краткия звънтящ пукот, чието ехо като че ли все още потъваше в стените на къщата, за част от секундата се беше разгърнала и угаснала сила, която не би могла да се сравни с нищо друго. Страхът му трая кратко, а на сутринта му се струваше, че е сънувал.

На следващата нощ се опита да не заспи след мръкване. Тогава за първи път, едновременно с вълната на разтърсването и глухия звук, видя ясно зигзагообразен блясък, който разцепи набъбналото яйце и угасна толкова внезапно, че после не знаеше дали това не е било само зрителна измама.

Не запомни дори снега през зимата, толкова рядко излизаше, само колкото беше необходимо, за да отиде до магазинчето зад завоя на пътя. С настъпването на пролетта стаята гъмжеше от топчета. Не можеше да ги облече всичките, откъде да вземе толкова станиол? Мотаеха се навсякъде, подритваше ги без да иска с крака, падаха безшумно от рафтовете с книги, където се виждаха най-добре, когато от дългото лежене се покриваха с пудра от тънък слой прах, чиято тънка матова ципа обрисуваше кръглата им форма.

Постоянните нови приключения (вадеше ги от овесената каша, от млякото, намираше ги в торбичката със захар, търкаляха се невидими от съдовете, варяха се със супата) и изобилието, което го заобикаляше, започнаха да му внушават нови мисли и леко да го безпокоят.

Грамадата, която нарастваше така неудържимо, се интересуваше малко от него. Трепереше някое топче да не се измъкне в коридора и по-нататък, в градината, на пътя, където биха могли да го намерят децата. Постави пред прага телена мрежа с достатъчно малки дупки, а с течение на времето излизането на двора се превърна в цял сложен ритуал: обръщаше последователно всичките си джобове, преглеждаше подгъвите на панталоните си, за всеки случай ги изтръскваше още няколко пъти, отваряше и затваряше бавно вратата, за да не може появило от се течение да грабне невнимателно някое топче, а колкото повече ставаха те, толкова повече се усложняваше всичко.

Изпитваше само едно истинско, голямо неудобство от това съжителство, изпълнено с многочислени емоции: бяха вече толкова много, че се размножаваха почти непрекъснато и звънтящият силен звук се разнасяше понякога по пет и шест пъти в продължение на един час. Тъй като го будеха нощем, започна да спи от умора през деня, когато беше тихо. Понякога го обхващаше неизразимо безпокойство по отношение на вълната невъзмутимо равномерно делене, беше все по-трудно да се върви, на всяка крачка под подметките му се разбягваха невидими еластични топчици, пръскаха се на всички страни, виждаше, че скоро ще ходи сред тях като в дълбока вода. Не се замисляше за това как живеят и с какво се хранят.

Макар че началото на пролетта беше хладно, с чести леки застудявания и виелици, отдавна вече не палеше печката. Безбройните топчета пръскаха своята равномерна топлина наоколо. Никога дотогава стаята не помнеше да е била толкова затоплена, толкова уютна, както сега, когато в прахта изобилстваше от забавните следи, които те оставяха, подскачайки и търкаляйки се, сякаш преди миг там са си играли малки котенца.

Колкото повече ставаха топчетата, толкова по-лесно показваха своите навици. Можеше да се помисли, че не се обичат помежду си, във всеки случай не търпят много близко съседство на себеподобните си, защото между приближените едно до друго оставаше винаги тънък въздушен слой, който не можеше да се преодолее дори при използване на значителна сила. Най-добре виждаше това, когато приближаваше едно към друго топчетата, обвити със станиол. С времето станаха толкова много, че започна да ги почиства: изхвърляше ги в малката тенекиена вана, където лежаха под слой прах като куп едрозърнест жабешки хайвер, разтърсван само периодично от вътрешно движение, когато някое прозрачно яйце се разделяше на две потомствени.