Станислав Лем - Тъмнина и плесен

Честно казано, нерядко изпитваше най-странни капризи, например дълго се бори със себе си, такова желание имаше да глътне едно от дечицата, за които се грижеше! Накрая всичко свърши с това, че сложи едно невидимо топче в устата си. Въртеше го внимателно с език и чувстваше върху небцето и венците си меката, еластична и обла фигура, която излъчваше едва забележима топлина. На сутринта след този случай откри върху езика си малка раничка. Не свърза двата факта. Но все по-често му се случваше да спи с тях и не разбираше защо калъфките на възглавницата и одеалото, които му служеха толкова добре дотогава, започнаха да се разпадат, сякаш внезапно бяха прогнили. Накрая чаршафът се разкъса просто на парцали, в него имаше повече дупки, отколкото плат, но той все така не разбираше нищо.

Една нощ го събуди силна болка в крака. На светлината видя няколко червеникави петънца по кожата на прасеца си. Откриваше все повече, приличаха на продълговати следи от изгаряне. Когато си лягаше отново да спи, невидимите топчета скачаха по цялата постеля и тази картина го настрои подозрително, ядърцата им се движеха бързо като бълхи.

— Какво, по дяволите, вие ли хапете татенцето си?! — прошепна с укор той и огледа стаята.

Матовият блясък на запрашените топчета идваше отвсякъде: те покриваха цялото бюро, лежаха по пода, по рафтовете, в кухненските съдове, дори в чашката с недопит чай блещукаше нещо подозрително. Непонятен страх накара за секунда сърцето му да забие силно. Изтръска с треперещи пръсти одеалото и калъфката, размаха високо вдигнати ръце, опъвайки в тях възглавницата, избута всички топчета на пода, разгледа още един път загрижено петнистите зачервявания по прасците си, зави се с одеалото и загаси светлината. В стаята през няколко минути се чуваше звук, наподобяващ метална фанфара, прекъсвана от хлопващ се изведнъж капак.

Възможно ли е това? Възможно ли е това? — мислеше си той.

— Ще ви изхвърля! Ще ви прогоня до едно на улицата, вън! — заяви изведнъж шепнешком, защото гласът не минаваше през пресъхналото му гърло. Душеше го безмерна жал и изстискваше от очите му сълзи.

— Неблагодарни животинчета! — шепнеше той, като се опря на стената и така, полуседнал, полулегнал, потъна в сън.

На сутринта се събуди разбит, с чувство за поражение и нещастие. Търсеше отчаяно с мътни очи, с цялата си памет какво е изгубил вчера, изведнъж се сепна, измъкна се от леглото и като сложи лампата на стола, започна да проучва старателно пода.

Нямаше съмнение, по него личаха ясни следи от разяждане, сякаш някой го беше поливал с дребни, разпръскващи се капчици невидима киселина. Подобни следи, макар и по-малко, видя върху бюрото. Особено повредени бяха купищата стари вестници и седмичници, почти всичките им горни страници бяха надупчени като решето. Емайлът от вътрешната страна на кухненските съдове също беше покрит с плитки разяждания. Дълго гледа вцепенен стаята, след това се зае да събира топчетата. Носеше ги с кофата в малката вана, но когато я препълни в стаята като че ли останаха толкова, колкото и преди. Търкаляха се край стените, чувстваше обезпокояващата им топлина, когато докосваха краката му. Бяха навсякъде: матови купчини по рафтовете, по масата, в стъклените буркани, изпълваха ъглите.

Той пълзеше оглупял, разтревожен, целият ден му отиде да ги измита от едно място на друго, накрая напълни с тях донякъде стария празен скрин и си отдъхна. През нощта канонадата беше като че ли по-силна от друг път: дървената кутия на скрина се превърна в мощен резонатор, който издаваше отвътре глухи, необичайни звуци, сякаш невидимите затворници удряха с камбани по стените. На сутринта топчетата започнаха да преливат над предпазната мрежа при вратата. Той пренесе дюшека, одеалото и възглавницата на бюрото и си направи там легло. Седеше на него с подвити крака. Още в началото трябваше да донеса менгемето — минаваше през ума му, — а сега какво да правя? Дали да не ги изхвърля през нощта в реката?

Реши, че така ще бъде най-добре, но се страхуваше да изрече тази заплаха гласно. Никой друг няма да има такива топчета, а той ще си остави няколко, нищо повече. Въпреки всичко беше привързан към тях, само дето сега към привързаността започна да се присъединява и страх. Ще ги дави… като котета!

Помисли си за количката. Иначе нямаше да успее да ги изнесе, но само направи опит да я повдигне, заровена до стената в стария изкоп, и заситни към къщи. Беше слаб, много слаб. Трябваше да отложи това. Реши да яде повече.