Станислав Лем - Соларис

Отрязах парче марля, извадих от шкафчето лекарство за рани и се върнах при леглото. Изведнъж всичко, което носех, се изхлузи от отпуснатите ми ръце, стъкленото бурканче с желатинов крем се счупи, но аз дори не се наведох. То вече не беше необходимо.

Вдигнах ръката й. Засъхналата кръв още обграждаше с тънки червеникави рамки всеки нокът, но смазаните места бяха изчезнали, а на дланта й се беше показала млада розова кожа. Раните заздравяваха просто пред очите ми. Седнах, помилвах я по лицето и се опитах да й се усмихна, но не мога да кажа, че това ми се удаде.

— Защо направи това, Харей?

— Ами. Това… аз ли? Тя посочи с очи вратата.

— Да. Не помниш ли?

— Не. Видях, че те няма, изплаших се страшно и…

— И какво?

— Започнах да те търся, помислих, че може да си в банята…

Едва сега забелязах, че гардеробът е отместен встрани и входът за банята е открит.

— А след това?

— Изтичах до вратата.

— И какво?

— Не си спомням. Трябва нещо да се е случило.

— Какво?

— Не зная.

— А какво си спомняш? Какво стана след това?

— Седях тук, на леглото.

— А не помниш ли, че те пренесох?

Тя се колебаеше. Ъгълчетата на устните й увиснаха надолу, лицето й беше напрегнато.

— Струва ми се. Може би… Не зная.

Спусна нозе на пода и стана. Приближи се до счупената врата.

— Крис!

Прегърнах я отзад за раменете. Тя трепереше. Изведнъж се обърна, търсеше очите ми.

— Крис — шепнеше тя, — Крис…

— Успокой се.

— Крис, ами ако… Крис, да не би да имам епилепсия?

Епилепсия, боже мой! Искаше ми се да се разсмея.

— Откъде накъде, мила. Чисто и просто вратата тук е такава, да, вратата е такава една…

Излязохме от стаята, когато външният капак с продължително скриптене откри прозореца и показа залязващия в океана слънчев диск.

Отправихме се към малкото кухненско помещение в другия край на коридора. Започнахме да се разпореждаме с Харей, претърсвахме бюфетите и хладилниците. Бързо забелязах, че в готвенето не я биваше и не умееше нещо повече, отколкото да отваря консерви, значи, толкова, колкото и аз. Погълнах съдържанието на две консервени кутии и изпих огромно количество кафе. Харей също се хранеше, но така, както ядат понякога децата, за да не огорчават родителите си, дори не с усилие, а механично и с равнодушие.

После отидохме в малката операционна зала до радиостанцията; имах определен план. Казах й, че искам за всеки случай да я прегледам, настаних я в широк фотьойл и извадих от стерилизатора спринцовка и игла. Знаех къде какво се намира почти на памет, до такава степен ни бяха обучили на Земята. Взех капка кръв от пръста й, размазах я, изсуших я в изпарителя и при висок вакуум я посипах със сребърни йони.

Материалността на тая работа ми действуваше успокоително. Харей си почиваше между възглавниците на фотьойла и разглеждаше с интерес отрупаната с апарати операционна зала.

Тишината бе прекъсната от звъна на вътрешния телефон. Вдигнах слушалката.

— Келвин — казах. Не снемах очи от Харей, която от известно време беше изпълнена с апатия, сякаш беше изтощена от преживяванията през последните часове.

— В операционната ли си? Най-после! — дочух аз сякаш въздишка на облекчение.

Обаждаше се Снаут. Чаках със слушалка, притисната на ухото.

— Имаш „гост“, нали?

— Да.

— И си зает?

— Да.

— Преглед, а?

— Защо? Искаш да изиграем един шах ли?

— Стига, Келвин! Сарториус иска да се види с тебе. Значи, с нас.

— Ето ти новина! — възкликнах изненадано. — А какво става с… — прекъснах аз и довърших: — Сам ли е?

— Не. Зле се изразих. Той иска да поговори с нас. Ще се свържем тримата с визиофона, само че екраните ще се заслонят.

— Аха, така ли? А защо той не ми се обади направо на мене по телефона? Срамува ли се?

— Нещо такова — измърмори неразбрано Снаут. — Значи, как?

— Въпросът е да се уговорим кога, нали? Да кажем след един час. Съгласен ли си?

— Добре.

Виждах на екрана само лицето му, не по-голямо от длан. Известно време той ме гледаше изпитателно в очите.

Най-после се обади с известно колебание в гласа:

— Е, как я караш?

— Поносимо. А ти?

— Мисля, че малко по-зле от тебе. Бих ли могъл…

— Искаш да дойдеш при мене? — досетих се аз. Погледнах през рамо към Харей. Тя беше навела глава през възглавницата и лежеше, преметнала крак върху крак, като подхвърляше с жест на несъзнателна досада сребристо топче, с което завършваше верижката на облегалото на фотьойла.

— Остави това, чуваш ли? Остави това! — чух аз възбудения глас на Снаут. Видях на екрана профила му. Не дочух какво каза после, защото закри с ръка микрофона, но видях в екрана устните му, които се движеха. — Не, не мога да дойда. Може би по-късно. И така, след един час — каза той бързо и екранът угасна. Окачих слушалката.