Станислав Лем - Соларис

„… нейната невероятна тъпота — започваше текстът. — Изплашен за авторитета си, Съветът, казано конкретно, Шанахан и Тимолис (защото гласът на Траир не се брои), отхвърли моето предложение. Сега се обръщам непосредствено към Института, но разбираш сам, че това е твърде безсилен протест. Аз съм свързан с честна дума пред Бертон и не мога да ти разкажа онова, което той сподели с мене. Навярно от твърде голямо значение за отрицателното решение на Съвета беше и това, че с такова голямо откритие се яви съвсем обикновен човек, без каквато и да било научна степен, макар и всеки учен да би завидял на тоя летец за неговото хладнокръвие и талантлива наблюдателност. Прати ми, моля ти се, с обратна поща следните данни:

1) Биографията на Фехнер и по-точно детството му.

2) Всичко, което ти е известно за семейството му и за семейните му работи; мисля, че е оставил едно малко дете сираче.

3) Сведения за селището, в което е отраснал. Много бих желал да ти кажа какво мисля за всичко това. Както знаеш, известно време след излитането на Фехнер и Каручи в центъра на червеното слънце се появи едно петно, което със своето корпускулярно излъчване прекъсна радиовръзката, и то според данните на сателоида главно в Южното полукълбо, тоест там, където се намираше нашата База. В сравнение с всички останали изследователски групи Фехнер и Каручи бяха най-далече от Базата.

Такава гъста мъгла, толкова компактна и стабилна при пълно безветрие ние не бяхме виждали през цялото време на пребиваването ни на планетата до деня на катастрофата.

Мисля, че това, което е видял Бертон, е било част от «операцията човек», проведена от това лепкаво чудовище. Истинският източник на всички същества, забелязани от Бертон, е бил Фехнер — неговият мозък по време на някакво непонятно за нас «психическо разпадане». Става дума за експериментално възпроизвеждане, за реконструкция на някои (вероятно най-устойчиви) следи в неговата памет.

Зная, че това звучи фантастично, зная, че мога и да се лъжа. Затова те моля да ми помогнеш. Намирам се сега на Аларик. И тук ще чакам твоя отговор.

Твой А.“

Едва можех да чета, толкова тъмно стана. Книгата в ръката ми посивя. Накрая буквите започнаха да се губят пред очите ми, но празната част на листа доказваше, че съм стигнал до края на тая история, която сега, в светлината на собствените ми преживявания, приех за много вероятна. Обърнах се към прозореца. Небето беше тъмновиолетово, над хоризонта тлееха още няколко облака, прилични на догарящи въглени. Океанът беше изчезнал в тъмнината. Заслушах се в слабото пърхане на книжните ленти над вентилатора.

Сгорещеният въздух с лек мирис на озон като че ли замря. Абсолютна тишина изпълваше цялата Станция.

Помислих си, че в нашето решение да останем няма нищо героично. Епохата на героичната борба, на смелите експедиции, на ужасните случаи на изчезване и гибел, дори такива като първата жертва на океана — Фехнер, — беше отдавна преминала. И вече не ме интересуваше кой е „гост“ на Снаут или на Сарториус. „След известно време — помислих си аз — ще престанем да се срамуваме и уединяваме. Ако не успеем да се освободим от «гостите», ще привикнем с тях и ще живеем заедно с тях, а ако техният създател измени правилата на играта, ще се приспособим и към новите, при все че известно време ще се дърпаме, ще се мятаме, а един или друг може да се самоубие, но в края на краищата това бъдещо състояние ще стигне до своето равновесие.“ Стаята се изпълваше с мрак, който все повече наподобяваше земния. Само контурите на умивалника и огледалото се белееха в мрака. Станах, пипнешком намерих парче памук на поличката, промих лицето си с влажен тампон и легнах възнак на леглото. Някъде над мене като прилеп пърхаше и фучеше вентилаторът. Не виждах вече даже прозореца, всичко потъна в мрак, само една ивица неизвестно откъде идваща светлина затрептя пред мене, без да мога да определя точно къде — на стената или в дълбочината на оная пустош там зад прозореца. Спомних си как ме ужаси миналия път това празно пространство и почти се усмихнах. Не се страхувах от него. От нищо не се страхувах. Доближих ръка до очите си. Циферблатът на часовника засвети с фосфоресциращото си венче от цифри. След един час трябваше да изгрее синьото слънце.

Като се обърнах, усетих до бедрото си джобен магнитофон. Да, Гибарян. Неговият глас беше запазен на лентата. А на мен даже и наум не ми дойде да го възкреся, да го изслушам. Това беше всичко, което бих могъл да направя за него.