Станислав Лем - Соларис

Аз взех магнитофона, за да го скрия под леглото.

Слабо скърцане на отваряща се врата. В този миг дочух шумолене и…

— Крис?… — разнесе се тих глас, почти шепот. — Тук ли си, Крис? Колко е тъмно!

— Няма значение — казах. — Не се плаши. Ела тук.

Лежах по гръб, с нейната глава на рамото си, без нито една мисъл. Тъмнината, която изпълваше стаята, се сгъстяваше. Чувах стъпки. Стените изчезваха. Нещо се носеше над мен, все по-нагоре, безгранично високо. Пронизван цял, обгръщан, без да бъда докосван, застинах в мрака. Някъде много далеч биеше сърцето ми. Съсредоточих цялото си внимание, последните си сили в очакване на агонията. Не идваше. Само ставах все по-малък, а невидимото небе, невидимите хоризонти, пространството, лишено от форма, облаци и звезди, се отдръпваше, ставаше все по-огромно и ме обгръщаше отвсякъде. Аз се мъчех да се вмъквам в това, на което лежах, но под мене вече нямаше нищо и мракът вече нищо не скриваше. Закрих лице с ръцете си. Внезапно ръцете ми изчезнаха. Искаше ми се да крещя, да вия…

Стаята беше синьосива. Мебелите, етажерките, ъглите между стените бяха сякаш минати с четка на широки матови ленти, само леко очертани, без собствен цвят. Тялото ми беше мокро от пот. Погледнах встрани, тя ме гледаше.

— Изтръпна ли ти рамото?

— Какво?

Тя вдигна глава. Очите й имаха цвета на стаята, сиви, светлисти между черните мигли. Почувствувах топлината на нейния шепот, преди да разбера думите.

— Не. Ах, да.

Сложих ръка върху плещите й. От това докосване ме побиха тръпки. Бавно я прегърнах с другата ръка.

— Лош сън ли сънува? — попита тя тихо.

— Сън ли? Да, сънувах. А ти не спа ли?

— Не зная. Може би не. Не ми се спи. Но ти спи. Защо гледаш така?

Затворих очи. Усещах ритмичното биене на сърцето й до моето. „Реквизит“ — помислих си аз. Не ме учудваше нищо, дори собственото ми безразличие. Страхът и отчаянието вече бяха зад мен. Докоснах с устни шията й, после по-надолу малката гладка като вътрешната страна на мидена черупка вдлъбнатинка. И тук се чувствуваше нейният пулс.

Повдигнах се на лакътя си. Никаква зора, никаква мекота при разсъмването. Хоризонтът беше обхванат от електричносиньо зарево. Първият лъч прониза стаята като стрела, заиграха отражения, разчупваха се като дъги в огледалото, в бравите, в никелираните тръби. Сякаш светлината удряше всяка срещната плоскост, като че искаше да освободи, да разшири тясното помещение. Повече не можех да гледам. Обърнах се. Зениците на Харей съвсем се смалиха. Сивите ириси на очите й се вдигнаха към лицето ми.

— Вече ден ли е? — попита ме тя с мек глас. Това беше сякаш полусън, полудействителност.

— Тук е винаги така, мила.

— А ние?

— Какво ние?

— Дълго ли ще стоим тук?

Стана ми смешно. Но когато глухият звук се изтръгна из гърдите ми, той не приличаше на смях.

— Мисля, че твърде дълго. Не искаш ли?

Клепачите й трепереха. Гледаше ме съсредоточено.

Примигваше ли? Не бях сигурен. Тя посегна да се завие с одеялото и на рамото й се мярна малкият розов триъгълен белег.

— Защо гледаш така?

— Защото си хубава.

Тя се усмихна. Но това беше само любезност, благодарност за комплимента.

— Наистина ли? Гледаше ме, сякаш… сякаш…

— Какво?

— Сякаш търсиш нещо.

— Приказки!

— Не, сякаш мислиш, че с мен се е случило нещо или не съм ти казала нещо…

— Ах, отгде накъде!

— Щом отричаш така, сигурно има нещо. Но както искаш…

Зад пламенеещите стъкла се раждаше мъртъв син зной. Като закривах очи с ръка, потърсих очилата си. Бяха на масата. Коленичих на леглото, сложих ги и видях нейното отражение в огледалото. Тя очакваше нещо. Когато пак легнах до нея, тя се усмихна.

— А за мене?

Веднага съобразих.

— Очила ли?

Станах и започнах да търся по чекмеджетата, по масичката под прозореца. Намерих два чифта, и двата много големи. Подадох й ги. Премери и едните, и другите. Падаха й до средата на носа.

Капаците на прозорците започнаха да се затварят с провлечено скриптене. Един миг и в Станцията, която като костенурка се скри в черупката си, настъпи нощ. Пипнешком свалих очилата и заедно с моите ги сложих под леглото.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Каквото се прави през нощта: ще спим.

— Крис… — Какво?

— Да ти направя ли нов компрес?

— Не, няма нужда. Няма нужда… мила.

Когато казах това, сам не разбирах дали се преструвам, но внезапно обгърнах слепешката стройните й рамене в тъмното и като усещах треперенето им, повярвах, че тя е истинска. Впрочем не зная. Изведнъж ми се стори, че аз я мамя, а не тя — мене, тъй като тя се държи искрено.