Станислав Лем - Соларис

— Кой беше това? — попита равнодушно Харей.

— Един такъв… Снаут. Кибернетик. Не го познаваш.

— Дълго ли ще трае това?

— Скучно ли ти е? — попитах.

Поставих първия препарат от серията в касетката на неутриновия микроскоп и натиснах едно след друго цветните копчета на изключвателите. Силовите полета забучаха глухо.

— Тук няма много развлечения и ако не ти стига моята скромна компания, ще бъде лошо — говорех аз, като разсеяно удължавах паузите между думите, а едновременно хванах с две ръце голямата черна главичка на микроскопа и долепих очи до меката гумена раковина. Харей каза нещо, което не стигна до мене. Аз виждах като че ли от голяма височина огромна пустиня, обляна със сребърен блясък. По нея имаше плоски каменни късове, сякаш пропукани и изветрели, обгърнати в лека мъгла. Това бяха червени кръвни телца. Заострих образа и без да откъсвам очи от окуляра, потъвах сякаш все по-дълбоко в искрящото сребристо зрително поле. В същото време с лявата ръка въртях регулиращата ръчка на масичката, а когато червеното кръвно телце, което лежеше самотно като наносен камък, се намери под кръстоската от черни нишки, засилих увеличението. Обективът се насочи към деформираното, хлътнало в средата червено кръвно телце. Тая вдлъбнатина изглеждаше като отвор на скалист кратер, с черни, остри сенки във вдлъбнатините на пръстеновидния си ръб. Тоя ръб, по който като бодли стърчаха кристализирани налепи на йоните на среброто, излезе извън границите на зрителното поле. Появиха се мътни, като че ли гледани през вода с цвета на опал очертания на полустопени, разкривени вериги от бели кръвни телца. Когато на черната кръстовка попадна едно бяло кръвно телце, аз леко затласках ръчката за увеличение по-нататък, все по-нататък; всеки момент трябваше да се покаже краят на това пътуване навътре; сплесканата сянка на една молекула, която запълваше цялата картина, сега се проясни.

Нищо обаче не стана. Трябваше да видя трепкащите мъглички на атомите, подобни на желе, но те не се появиха. Екранът пламтеше като чисто сребро. Тласнах ръчката до края. Бученето се засили гневно, но продължавах да не виждам нищо. Повтарящият се звънък сигнал ме предупреждаваше, че апаратурата е претоварена. Още веднъж се вгледах в сребристата пустота и изключих тока.

Погледнах към Харей. Тя тъкмо отваряше уста да се прозее, но ловко измени прозявката в усмивка.

— Е, как е с мене? — попита.

— Много добре — казах. — Мисля, че… не би могло да бъде по-добре.

Продължавах да я гледам и отново чувствувах тия проклети тръпки по долната си устна. Какво всъщност се беше случило? Какво означаваше това? Това тяло, наглед толкова слабо и крехко — а всъщност неунищожимо, — в основата си се оказа направено от… нищо. Ударих с пестник цилиндричния корпус на микроскопа. Дали няма някакъв дефект? Може би полетата му не могат да се нагласяват във фокус?… Не, знаех, че апаратурата е изправна. Аз бях слязъл по всички стъпала: клетките, белтъчинния конгломерат, молекулите — всичко изглеждаше точно така, както при хиляди други препарати, които съм виждал. Но последната крачка надолу водеше към нищото.

Взех кръв от вената й и я прелях в измервателна епруветка. Разделих я на части и започнах да я анализирам. Това ми отне повече време, отколкото предполагах. Бях позагубил опитността си. Реакциите бяха нормални. Всичките. Освен ако…

Капнах сгъстена киселина върху червената капка. Задимя, капката посивя и се покри със слой мръсна пяна. Разпадане. Денатурация. По-нататък, по-нататък! Посегнах за епруветка. Когато отново погледнах първата, тънкото стъкълце едва не падна от ръката ми.

Под слоя от пяна на самото дъно на епруветката отново почваше да расте слой тъмна червенина. Кръвта, полята с киселина, се възстановяваше. Това беше безсмислица! Това беше невъзможно!

— Крис! — чух сякаш някъде от много далече. — Телефона, Крис!

— Какво? Ах, да, благодаря.

Телефонът отдавна звънеше, но го чух едва сега. Вдигнах слушалката:

— Келвин.

— Снаут. Прехвърлих линията, така че да се чуваме едновременно и тримата.

— Здравейте, доктор Келвин — разнесе се високият носов глас на Сарториус. Той звучеше така, като че ли притежателят му говореше от някакъв опасно огъващ се подиум, беше подозрителен, зорък и външно спокоен.

— Моите почитания, господин докторе — отговорих аз. Искаше ми се да се разсмея, но не бях сигурен дали причините за тая веселост са ми достатъчно ясни, за да мога да се отпусна. В края на краищата на кого щях да се смея? Стисках нещо в ръката — държах епруветката с кръв. Разклатих я. Беше се вече съсирила. Дали това преди минута не беше самоизмама? Може би само така ми се беше сторило?