Станислав Лем - Соларис

— Бих желал да ви съобщя, колеги, някои заключения, свързани с… фантомите — чувах и едновременно не чувах гласа на Сарториус. Той сякаш напираше да влезе в съзнанието ми. Защищавах се от тоя глас и не преставах да гледам епруветката със съсирената кръв.

— Да ги наречем творения F — предложи бързо Снаут.

— О, чудесно!

В средата на екрана тъмнееше вертикална линия — това означаваше, че съм свързан с два канала. От двете й страни трябваше да се виждат лицата на моите събеседници. Стъклото обаче си оставаше тъмно и само тясната ивица светлина в долната част на двете половини на екрана показваше, че апаратурата работи, но екраните са закрити с нещо.

— Всеки от нас е провел различни изследвания… — Отново същата предпазливост в носовия глас на говорещия. Той млъкна за момент. — Може би отначало трябва да си предадем един другиму резултатите от нашите наблюдения, а след това бих могъл да ви съобщя това, до което съм стигнал лично… Не бихте ли започнали вие пръв, доктор Келвин…

— Аз ли? — казах. Внезапно усетих върху себе си погледа на Харей. Оставих епруветката на масата така, че тя се търкулна под стативите за стъкла, и седнах на високия трикрак стол, като го придърпах към себе си с крак. В първия миг мислех да се откажа да говоря, но неочаквано и за себе си произнесох:

— Добре. Малко събеседване? Добре! Аз съм направил толкова малко, все едно нищо, но ще го кажа. Един хистологичен препарат и няколко реакции. Микрореакции. Имам впечатление, че…

До този момент и понятие нямах какво да им кажа. Изведнъж като че ли нещо в мене се разтвори.

— Всичко е нормално, но това е камуфлаж. Маска. Това са в известен смисъл суперкопия: възстановявания, по-съвършени от оригинала. Това значи, че там, където ние намираме в човека граница на зърнеността, граница на структурната делимост, тук пътят води и по-нататък поради използуването на субатомна структура.

— Чакайте, чакайте. Как разбирате това? — обади се Сарториус.

Снаут мълчеше. А може би това ускорено дишане в слушалката беше негово? Харей гледаше към мене. Разбрах, че бях се забравил и просто съм изкрещял последните думи. Като дойдох на себе си, неволно се прегърбих и затворих очи. Как да изразя това?

— Последният конструктивен елемент на нашето тяло е атомът. Предполагам, че създанията F са изградени от елементи, по-малки от обикновените атоми. Много по-малки.

— От мезони ли?… — подсказа ми Сарториус. Той съвсем не беше изненадан.

— Не, не от мезони… Мезоните бих видял. Скалата на апаратурата, която е при мен, стига от десет до минус двадесет ангстрьома. Нали така? Но нищо не се вижда дори при максимално увеличение. Значи, не са мезони. Може би са по-скоро неутрини.

— Но как си представяте това, нали конгломератът от неутрини е неутрален?

— Не зная. Аз не съм физик. Възможно е да ги стабилизира някакво силово поле. Не разбирам от това. Във всеки случай, ако е така, както казвам, тогава структурата е съставена от частици, поне десет хиляди пъти по-малки от атомите. Но това не е всичко! Ако молекулите на белите кръвни телца и на клетките бяха изградени непосредствено от тия „микроатоми“, те би трябвало да бъдат и съответно по-малки. Също и кръвните телца, и ензимите, всичко, но нищо подобно няма. От това следва, че всички тия бели кръвни телца, клетки, клетъчни ядра са само маска! Истинската структура, основата на функционирането на „госта“ е скрита някъде много по-дълбоко.

— Келвин! — почти извика Снаут. Прекъснах ужасен. Бях произнесъл „госта“?! Да, но Харей не беше чула. Впрочем тя не би разбрала нищо. Гледаше през прозореца, подпряла главата си с ръце, нейният изящен и чист профил се очертаваше на фона на пурпурната зора. Слушалката мълчеше. Чувах само далечно дишане.

— В това има нещо — измърмори Снаут.

— Да, възможно е — добави Сарториус. — Но работата е там, че океанът не се състои от такива предполагаеми частици, за които говори Келвин. Той е съставен от обикновени.

— Но може би той е в състояние да синтезира и такива? — забелязах аз. Почувствувах внезапно безразличие. Този разговор не беше дори смешен. Беше излишен.

— Но това би обяснило тази необикновена издръжливост — измърмори Снаут. — И темпа на регенерацията. Може дори изворът на енергията да се намира точно там, дълбоко, нали не се нуждаят от храна.

— Моля, дайте ми думата — обади се Сарториус.

Не можех да го понасям. Поне за миг да беше излязъл от изкуствено официалната си поза, с която упорито парадираше!