Станислав Лем - Соларис

После заспивах няколко пъти и от дрямката винаги ме изтръгваше някаква спазма, разтуптяното сърце се успокояваше бавно, аз я притисках към себе си смъртно уморен, тя внимателно докосваше лицето, челото ми, проверяваше дали нямам температура. Това беше Харей. Друга, по-истинска не можеше да съществува! След тая мисъл нещо в мене се промени. Аз престанах да се боря. Почти веднага заспах.

Събуди ме леко докосване. Челото ми беше обхванато от приятна хладина. Лежах с лице, покрито с нещо влажно и меко, което се повдигна бавно и аз видях надвесеното над мен лице на Харей. С двете си ръце тя изстискваше марлята в един порцеланов съд. До него стоеше шишенцето с течност против изгаряне. Тя ми се усмихна.

— Ех, че дълбоко спиш — каза тя, като отново постави компрес на челото ми. — Боли ли?

— Не.

Аз присвих кожата на челото си. Наистина обгарянията вече не се усещаха. Харей седеше на края на леглото, загърната с мъжки бански халат, бял, с портокалови ивици. Черната й коса се беше пръснала върху яката. Ръкавите беше запретнала до лактите, за да не й пречат. Чувствувах страхотен глад, комай двадесет часа не бях слагал нищо в уста. Когато Харей престана да се занимава с лицето ми, станах. Изведнъж погледът ми падна на две съвършено еднакви бели рокли с червени копчета, метнати една до друга. Едната, първата, беше тая, която й помогнах да съблече, като я разпрах с ножчето, а с втората беше дошла вчера. Тоя път тя самата бе разпрала шева с ножичка. Говореше, че навярно пружинката се била развалила.

Тези две бели рокли бяха по-страшни от всичко, което бях преживявал до тоя момент. Харей се въртеше край шкафчето с лекарства и го подреждаше. Аз скришом се обърнах и захапах ръката си до кръв. Като продължавах да гледам двете рокли или по-точно една и съща, но повторена в два екземпляра, започнах да се промъквам към вратата. Водата от чешмата продължаваше да тече. Отворих вратата, измъкнах се тихо в коридора и внимателно затворих. Чуваше се слабият звук на течащата вода и тракането на бурканчетата. Изведнъж това секна. В коридора светеха продълговатите лампи на тавана, неясно петно от отразената светлина лежеше върху повърхността на вратата, при която чаках със стиснати челюсти. Стисках дръжката, макар да не се надявах, че ще я задържа. Рязко движение от другата страна едва не я изтръгна от ръката ми, но вратата не се отвори, само се разклати и започна страхотно да трещи. Съвсем слисан, аз пуснах дръжката и се дръпнах. С вратата ставаше нещо невероятно, нейната гладка пластмасова плоча се огъваше, като че някой от моето място я блъскаше навътре в стаята. Емайлът й започна да се разпада на дребни парченца, като откриваше стоманената каса, която все повече се поддаваше. Изведнъж разбрах — вместо да тласка напред вратата, която се отваряше към коридора, тя се мъчеше да я отвори, като я дърпаше към себе си. Светлинното отражение върху плочата на вратата се изкриви като във вдлъбнато огледало. Разнесе се силен трясък и стоманената плоча, прегъната до краен предел, се счупи на две. Едновременно дръжката, изтръгната от гнездото си, отхвръкна в стаята. В отвора веднага се показаха окървавени ръце и като оставяха червени следи върху лака, продължиха да дърпат — плочата се счупи на две и наклонена, увисна на пантите; оранжевобялото същество с мъртвешки бледо лице се хвърли на гърдите ми и се разтърси от ридания.

Ако тая гледка не ме парализира, навярно щях да се опитам да избягам. Харей конвулсивно си поемаше въздух и така удряше глава в рамото ми, че разчорлената й коса се мяташе. Когато я прегърнах, почувствувах, че пада от ръцете ми. Занесох я в стаята, като се промъкнах през разбитата врата, и я сложих на леглото. Ноктите й бяха изпочупени и пълни с кръв. Когато обърна ръката си, видях, че на дланта й се беше показало живо месо. Погледнах лицето й — широко отворените й очи ме гледаха без всякакъв израз.

— Харей!

Тя отговори с неясно помръдване на устните. Доближих пръст до окото й. Клепачът се затвори. Отидох при аптечката с лекарствата. Леглото изскърца. Обърнах се. Тя седеше изправена и гледаше уплашено окървавените си ръце.

— Крис — изохка тя, — аз… аз… какво ми се случи?

— Нарани се, когато отваряше вратата — казах сухо. Нещо като че ли имах по устните си, особено по долната, сякаш мравки лазеха по нея. Захапах я със зъби.

Харей се вгледа за миг в назъбените късове пластмаса, които висяха от рамката на вратата, и извърна очи към мене. Брадичката й затрепера, забелязах с какво усилие се опитва да надвие страха си.