Станислав Лем - Непобедимият

— Един малък облак атакува първата кола… — обади се гласът в главата му. — Другата засега се движи безпрепятствено… първата се приближава до скалната врата… внимание! В момента изгубихме контрол над първата. Оптически контрол — също, облакът я покри. Втората приближава завоя при шестото стесняване… не я атакуват… започна! Колата ти ще тръгне след петнадесет секунди — отсега нататък ще действуваш по свое усмотрение. Включвам стартовия апарат — успех…

Гласът на Хорпах внезапно се отдалечи. Замести го механично, отмерващо секундите тракане. Рохан се намести по-добре, подпря се с крака, прехвърли ръка през електрическата примка, прихваната за горния парапет на колата. Леката машина внезапно трепна и плавно потегли напред. Хорпах държеше всички хора в кораба. Рохан му беше почти благодарен, защото не можеше да търпи никакви прощавания. И така, присвит на подскачащото стъпало на колата, той виждаше само огромната, постепенно смаляваща се колона на „Непобедимият“; синият блясък, който за момент трепна по склоновете на дюните, му припомни, че точно сега машината преминава границата на силовото поле. Но веднага след това скоростта се увеличи и червеният облак, изскочил изпод колелата, заслони гледката; над него едва се виждаше светлеещото небе. Това не беше добре — можеше да бъде нападнат, без да разбере кога. И той вместо да седи, както беше предвидено, се обърна, надигна се, като се държеше за парапета, и остана прав на стъпалото. Сега вече над плоския гръб на празната машина можеше да гледа към летящата срещу него пустиня. Колата се движеше с максимална скорост, като на моменти скачаше и се откъсваше от земята, така че Рохан трябва да се притиска с всички сили към нея. Двигателят почти не се чуваше, само вятърът свиреше край ушите му, зърна пясък му попадаха в очите, а от двете страни на машината изригваха фонтани от пясък и образуваха непрогледна стена, така че той не разбра кога са излезли извън кръга на кратера. Изглежда, колата се бе промъкнала през един от пясъчните проходи в северната му стена.

Рохан изведнъж чу напевен сигнал; това беше предавателят на телесондата, изстреляна на такава височина, че той, колкото и да напрягаше поглед, не можа да я забележи в небето. Сигурно беше се издигнала високо, за да не привлече върху него вниманието на облака, но същевременно тя беше крайно необходима — иначе корабът нямаше да може да управлява колата. Спидометърът специално бе изнесен върху задната стена на машината, за да се ориентира Рохан по-лесно. Досега бе изминал деветнадесет километра и всеки момент очакваше да се появят първите скали. Но ниският диск на слънцето, който беше досега от дясната му страна и едва се червенееше всред вдигнатия прах, се премести малко назад. Следователно колата завиваше вляво; Рохан напразно се стараеше да прецени дали обхватът на маневрата съвпада с предварително начертания курс, или е малко по-голям: това щеше да означава, че в командния пункт са забелязали някаква непредвидена маневра на облака и искат да го отдалечат от него. Слънцето се скри зад първия полегат, скалист хребет. После се появи отново. В косите му лъчи пейзажът изглеждаше див и не приличаше на този, който той помнеше от последната експедиция. Но тогава бе го наблюдавал от по-високо, тъй като стоеше в куличката на транспортьора. Колата изведнъж започна така ужасно да подскача, че той няколко пъти удари болезнено гърдите си в бронята. Сега трябваше да напряга всичките си сили, за да не го съборят от тясното стъпало резките друсания. Колелата танцуваха по камъните, изхвърляха високо във въздуха чакъл, който с шум политаше надолу по склона, понякога буксуваха бясно; Рохан имаше чувството, че полетялата с адска скорост машина не може да не бъде забелязана от километри, и започна сериозно да се замисля дали да спре машината — точно под мишницата му се подаваше ръчката на извадената навън спирачка — и да скочи от нея. Но в такъв случай го очакваше многокилометрово пътешествие пеша, чиято продължителност би намалила и без това малкия шанс да стигне бързо до целта. Със стиснати зъби, конвулсивно впил ръце в дръжките, които съвсем не му се струваха толкова сигурни, както преди, той само гледаше с присвити очи над тъпата муцуна на колата нагоре, към склона. Напевният глас на радиосондата утихваше от време на време, но тя сигурно продължаваше да го следва отвисоко, защото колата умело маневрираше между натрупаните скални грамади, понякога се наклоняваше, забавяше ход и после отново поемаше с пълна скорост нагоре.