Станислав Лем - Непобедимият

— Прекалих ли, а?

Рохан се стресна не толкова от думите, колкото от техния тон и от цялото държание на астрогатора. Не отговори. Продължаваше да стои, а Хорпах прокара широката си длан по гърдите и додаде:

— Може пък и да е по-добре така…

И след няколко секунди продължи със странна за него откровеност:

— Не знаех какво да правя…

В това имаше нещо покъртително. Рохан сякаш знаеше, че астрогаторът от няколко дни вече е безпомощен като всички останали, но в същия момент си даде сметка, че всъщност не е чувствувал това, защото всъщност досега бе вярвал дълбоко в душата си, че астрогаторът вижда с няколко хода по-напред от всеки друг и че иначе не може да бъде. И ето — неочаквано му се откри същността на командира, но някак двойствена, защото виждаше полуголото тяло на Хорпах, това уморено тяло с разтреперани ръце, чието съществуване той досега просто не съзнаваше, и същевременно чу думи, които потвърждаваха истинността на това откритие.

— Сядай, моето момче — каза командирът.

Рохан седна. Хорпах стана, отиде до умивалника, наплиска си лицето и врата с вода, избърса се с късо, рязко движение, навлече куртката си, закопча я и седна срещу него. Погледна го с бледите си, винаги малко насълзени като от силен вятър очи и някак безразлично попита:

— Какво става с твоя имунитет? Изследваха ли те?

„Значи само за това“ — помисли Рохан и се изкашля.

— Лекарите ме изследваха, но не откриха нищо. По всяка вероятност Сакс е бил прав със своя „ступор“.

— Да. Нищо повече ли не казаха?

— На мене не. Но чух… разсъждаваха над това, защо облакът атакува човека само един път и след това го оставя на произвола на съдбата.

— Интересно. И какво?

— Лауда е на мнение, че облакът различава нормалните хора от поразените благодарение на разликата в активността на мозъка. Мозъкът на поразения има активност като у новородено. Струва ми се, че именно при такова вцепенение, в каквото бях изпаднал аз, се получава подобна картина. Сакс предполага, че може да се направи тънка метална мрежа, която да се скрие в косата… тя да излъчва слаби импулси, имитиращи мозъчни импулси на поразен човек. Нещо от рода на „шапка-невидимка“. По този начин можем да се замаскираме пред облака. Но това е само предположение. Не се знае дали ще бъде сполучливо. Те биха искали да направят няколко опита. Но нямат достатъчно количество кристалчета, а и тези, които трябваше да събере „Циклоп“, не стигнаха до нас…

— Добре — въздъхна астрогаторът. — Не за това исках да поговоря с тебе… Това, което ще си кажем, ще остане между нас, нали?

— Да… — каза бавно Рохан и напрежението се върна.

Астрогаторът отклони погледа си, сякаш му беше трудно да започне.

— Не съм взел още решение — каза внезапно той. — Друг на мое място щеше да хвърля жребие. Да се върнем — да не се върнем… Но аз не искам. Зная, че често не си съгласен с мене…

Рохан отвори уста, но Хорпах веднага го прекъсна с едно леко движение на ръката.

— Не, не… Ето шанс за тебе. Давам ти го. Ти ще решиш сам. Ще направя, каквото кажеш.

Той погледна Рохан в очите и веднага спусна тежките си клепачи.

— Как така аз? — изломоти Рохан. Беше очаквал всичко друго, но не и това.

— Да, именно ти. Разбира се, ние се договорихме, че това ще си остане между нас. Ти ще вземеш решение, а аз ще го проведа. Аз ще отговарям за него в базата. Благоприятни условия, нали?

— Вие това… Сериозно ли го казвате? — попита Рохан само за да спечели време, защото и без това беше уверен, че всичко е истина.

— Да. Ако не те познавах, щях да ти дам време. Но зная, че ти си вървиш и си мислиш своето… че отдавна си взел вече решение… но може би не бих могъл да го изтръгна от тебе. Затова ще ми кажеш сега, веднага. Защото това е заповед. В този момент ти си командир на „Непобедимият“… Не искаш ли веднага? Добре. Имаш една минута време.

Хорпах стана, отиде до умивалника, разтри бузите си с ръце така силно, че чак се чу как стърже побелялата му брада, и започна, сякаш нищо не беше станало, да се бръсне с електрическата самобръсначка. Гледаше в огледалото.

Рохан едновременно го виждаше и не го виждаше. Най-напред го обзе чувството на гняв към Хорпах, който така безочливо постъпи с него, като му даде право, а фактически го натовари със задължението да решава, като го обвързваше словесно, а сам предварително поемаше цялата отговорност върху себе си. Рохан го познаваше достатъчно, за да знае, че всичко е било премислено и вече не може да се отмени. Секундите хвърчаха и трябваше да отговаря след миг, веднага, а той нищо не знаеше. Всички аргументи, които с удоволствие би хвърлил в лицето на астрогатора, които бе подреждал като железни тухли по време на нощните си разсъждения, изчезнаха. Четирима души бяха мъртви — почти беше сигурно. Ако не беше това „почти“, нямаше да има за какво да се разсъждава и да се преценява, просто щяха да отлетят призори. Докато беше край Хорпах, смяташе, че трябва веднага да стартират. Сега чувствуваше, че тази заповед няма да излезе от устата му. Разбра, че това не е краят на проблема Регис, а неговото начало. Това нямаше нищо общо с отговорността пред базата. Ако четиримата бяха останали на кораба, никога нямаше да стане това, което стана. Но си спомни нощното си пътешествие и разбра, че след известно време хората ще започнат да мислят:за това, а после да говорят. Щяха да си кажат: „Виждате ли? Изоставил четирима души и отлетял.“ И освен това нищо друго нямаше да има значение. Всеки човек трябва да знае, че другите няма да го изоставят независимо от обстоятелствата; че можеш да изгубиш всичко, но хората ти трябва да бъдат на борда — живи или мъртви. Такъв принцип нямаше в правилника. Но ако не се постъпваше така, никой не би могъл да лети.