Станислав Лем - Непобедимият

— Аз слушам — каза Хорпах. Остави самобръсначката и седна срещу него.

Рохан облиза устни.

— Трябва да опитаме…

— Какво?

— Да ги намерим…

Това беше краят. Знаеше, че астрогаторът няма да се противи. Сега всъщност беше съвсем сигурен, че Хорпах е разчитал именно на това, че нарочно е постъпил така, за да не бъде самотен при приемането на този риск.

— Онези ли? Разбирам. Добре.

— Но ни е необходим план. Някакъв начин, разумен…

— Досега бяхме разумни — каза Хорпах. — Знаеш резултатите.

— Може ли да кажа нещо?

— Да, слушам.

— Бях тази нощ на съвещанието на стратезите, тоест слушах… впрочем това не е важно. Те разработват различни варианти за анихилиране на облака… но задачата ни не се състои в това, да го унищожим, а да намерим онези четиримата. Значи ако започнем някоя антипротонна касапница, тогава дори и някой от тях да е жив още, със сигурност няма да излезе цял от такъв повторен ад. Никой. Невъзможно е…

— И аз мисля така — бавно каза астрогаторът.

— И вие ли? Много добре… тогава?

Хорпах мълчеше.

— Те намериха ли… някое друго разрешение?

— Те?… Не.

Рохан искаше да попита за още нещо, но не се решаваше. Думите се спираха на устните му. Хорпах го гледаше, сякаш чакаше нещо. Но Рохан не знаеше нищо — нима командирът можеше да допусне, че той сам, на своя глава, е измислил нещо по-съвършено от всички учени, от кибернетиците и стратезите, заедно с електроните мозъци, които имаха на разположение. Това беше безсмислица. А той въпреки всичко търпеливо го гледаше. Мълчеха и двамата. От крана равномерно падаха капки вода — необикновено звънко в абсолютната тишина. И от това мълчание се роди нещо, от което Рохан се вцепени. Цялото му лице, кожата му от врата до челюстите, започна да се свива, да става сякаш тясна, когато гледаше насълзените, неизказано стари в момента очи на Хорпах. Нищо не виждаше освен тези очи. Беше разбрал вече. Кимна бавно с глава. Сякаш казваше „да“. „Разбираш ли?“ — питаше погледът на астрогатора. „Разбирам“ — отговаряше с поглед Рохан. Но постепенно колкото по-ясно разбираше това, толкова по-остро чувствуваше, че е невъзможно. Че никой няма право да изисква такова нещо от него, дори и самият той. И продължаваше да мълчи. Мълчеше, но сега вече се преструваше, че за нищо не се сеща, че не знае; хващаше се за наивната надежда, че щом нищо не е казано, това, което е преминало от очи в очи, може да бъде отречено. Може да се излъже, че това е недосетливост — защото разбра, почувствува, че Хорпах никога няма да му каже сам. Но астрогаторът виждаше това, виждаше всичко. Седяха, без да се помръднат. Погледът на Хорпах омекна, вече не изразяваше очакване, нито подканваща настойчивост, а само съчувствие, сякаш казваше: „Разбирам. Добре. Така да бъде.“ Командирът спусна клепачи. Още малко и неизказаното щеше да изчезне и двамата щяха да се държат така, сякаш нищо не беше се случило. Но този отместен поглед се оказа решаващ. Рохан чу собствения си глас:

— Ще отида.

Хорпах въздъхна тежко, но Рохан, обхванат от паника, в която го хвърли произнесената от него дума, не забеляза това.

— Не — каза Хорпах. — Няма да отидеш така…

Рохан мълчеше.

— Не можех да ти го кажа… — продължи астрогаторът. — Нито можех да търся доброволец. Нямам право. Но ти сам знаеш вече, че не можем да си отидем така. Единствено сам човек може да влезе там… и да излезе. Без шлем, машини и оръжие.

Рохан едва го чуваше.

— Сега ще ти представя моя план. Ще си помислиш върху него. Можеш да го отхвърлиш, защото всичко това все още си остава между нас двамата. Смятам да стане така: кислороден апарат от силикон. Никакъв метал. Ще изпратя там два автоматични всъдехода без хора. Ще привлекат вниманието на облака, който ще ги унищожи. В същото време ще тръгне трета кола. С човек. Това е фактически най-големият риск, защото трябва да стигне с нея до възможно най-близкото разстояние, за да не върви пеша през пустинята и да губи време. Запасът от кислород ще стигне за осемнадесет часа. Имам фотограми на цялата теснина и околността й. Смятам, че не трябва да се върви по трасето на досегашните експедиции, а да се стигне колкото може по-близко до северния край на платото с кола и след това да се слезе пеша надолу по скалите, до горната част на теснината. Ако те изобщо се намират някъде, то те са там. Там са могли да оцелеят. Теренът е тежък, много пещери и пукнатини. Ако ги намериш всичките или само някой от тях…

— Именно. Как да ги взема? — попита Рохан и почувствува как го бодна в гърдите чувството на злобно удовлетворение. На това място планът рухваше. Колко леко го бе прежалил Хорпах…