Станислав Лем - Непобедимият

„Непобедимият“, кръстосвач от втори клас, най-големият въздушен кораб, с който разполагаше базата в съзвездието Лира, се движеше на фотонна тяга през крайния квадрант на съзвездието. Осемдесет и тримата членове на екипажа спяха в тунелния хибернатор на централната палуба. Понеже рейсът беше сравнително кратък, вместо пълна хибернация бе приложено дълбоко приспиване, при което температурата на тялото не спада под десет градуса. В командния пункт работеха само автомати. На прицелния кръст в зрителното им поле се намираше диск на слънце, не по-горещо от малките червени звезди. Когато неговият кръг зае половината от ширината на екрана, анхилационната реакция беше преустановена. Известно време беше абсолютно тихо. Безшумно работеха климатизаторите и изчислителните машини. Престана и най-леката вибрация, характерна при излъчването на светлинния стълб, който до този момент излизаше от кърмата и като безкрайна, потопена в мрака шпага тласкаше реактивно кораба. „Непобедимият“ продължаваше да се движи със субсветлинна скорост, притихнал, глух и привидно празен.

После някакви светлинки започнаха да си намигнат една на друга от пултовете, порозовели от далечното слънце, което светеше в средния екран. Феромагнитните ленти бяха пуснати в движение, програмите бавно влизаха от една апаратура в друга, превключвателите пускаха искри и електрическият ток потичаше по проводниците, те започваха да бучат, но не ги чуваше никой. Електромоторите се завъртваха, като преодоляваха съпротивлението на засъхналата смазка, и звукът им от басов се превръщаше във висок писък. Матовите кадмиеви лостове се подаваха от помощните реактори, магнитните помпи впръскваха течен натрий в охладителните серпентини, ламарината на кърмовите отделения започна да трепери и същевременно от вътрешностите на стените се разнесе слабо скърцане, сякаш в тях цели стада малки животинчета дращеха с ноктите си метала, което означаваше, че подвижните уреди за автоматичен ремонт са започнали многокилометровото си пътешествие, за да проверят всяка запойка на асансьорите, херметичността на корпуса и здравината на металните съединения. Събуждайки се от сън, целият кораб се изпълни с шумове и движение. Само екипажът още спеше.

Следващият автомат погълна своята програмна лента и изпрати сигнали в централата на хибернатора. В струята студен въздух беше пуснат събуждащ газ. Между редиците от койки лъхна от решетките на пода топъл вятър. Но хората въпреки това дълго още сякаш не искаха да се събудят. Някои движеха омаломощено ръце; празнината на ледения им сън се изпълваше с бълнуване и кошмари. Най-после един от тях отвори очи. Корабът беше вече подготвен за това. От няколко минути тъмнината на дългите коридори, на шахтите на асансьорите, кабините, командния пункт, работните места и барокамерите беше разпръсната от белия блясък на изкуствения ден. И докато хибернаторът се изпълваше с шум от въздишки и несвързани стонове, корабът, който сякаш от нетърпение не можеше да дочака събуждането на екипажа, започна началната маневра на спирането. На централния екран се показаха езици от носовия пламък. В мъртвилото на субсветлинната скорост се появи сътресение, огромната сила на носовите двигатели се стремеше да смаже осемнадесетте хиляди тона маса на покой, умножена сега от голямата скорост. В картографските кабини плътно навитите на барабаните карти започнаха неспокойно да потрепват. Тук-там се раздвижиха като оживели някои не особено добре закрепени предмети; в кухнята започнаха да дрънчат съдове, разклатиха се облегалата на празните пенопластови кресла, стенните пояси и въжетата на палубите започнаха да се люлеят. Потраквания, смесени звуци от стъкло, ламарина и пластмаси преминаха на вълна от носа до кърмата на ракетата. В това време от хибернатора вече се чуха гласове; хората се връщаха в съзнание от празнотата, в която бяха прекарали шест месеца.

Корабът губеше скорост. Планетата закри звездите, тя цялата беше в червеникавата вълна на облаците. Изпъкналото огледало на океана с отражението на слънцето в него се приближаваше все по-бавно. В зрителното поле се появи сив, изпъстрен с кратери континент. Хората не виждаха нищо от работните си места. Дълбоко под тях в титанските вътрешности на двигателя се разнесе глух рев, огромната тежест измъкваше ръкохватките от пръстите. Облакът, който попадна в огъня на ракетата, проблесна сребристо като взрив от живак, разкъса се и изчезна. Ревът на моторите се засили за момент. Червеникавият диск се разтегли: така планетата се превърна в суша. Вече се виждаха гонените от ветровете сърповидни дюни, ивиците лава, които се спускаха като спици на колело от най-близкия кратер, проблясващи с отразения пожар на ракетните дюзи, който беше по-силен от слънчевия.