Станислав Лем - Непобедимият

— Той е! Той е! — се чуха викове сред всеобщото тичане. Хората изчезваха един след друг в асансьорите, вратите се затваряха със съскане, групите трополяха по витите стълби, нямайки търпение да дочакат реда си, но през разбърканите гласове, повиквания, свирки на боцманите, през повтарящия се писък на сирените за тревога и тропот от горните сектори се прокрадва второ, безгласно, но сякаш по-силно сътресение от следващия удар. Светлините в коридора примигваха и светнаха отново. Рохан никога не би могъл да допусне, че асансьорът може да се движи толкова дълго. Той стоеше, без дори да съзнава, че продължава да натиска с всички сили копчето, а до него има само един човек, кибернетикът Ливин. Асансьорът спря и в момента, когато излизаше от него, Рохан чу най-тънкия писък, който човек може да си представи, чиито горни регистри, той знаеше това, бяха недоловими за човешкото ухо. Сякаш всички, всички титански съединения на кръстосвача бяха простенали едновременно. Рохан разбра, че „Непобедимият“ е отговорил на огъня с огън, и се втурна към вратата на командния пункт.

Но това всъщност беше краят на сблъскването. Пред екрана, черен и величествен, на неговия пламтящ фон стоеше астрогаторът, горните светлини бяха загасени може би съзнателно — а през ивиците, които пробягваха по екрана отгоре надолу, като замазваха цялото зрително поле, се мяркаше — достигаща долу до пясъка, а горе гигантска издута, пуснала огромните си кълба на всички страни — гъба на експлозията, която бе разбила на атоми и унищожила „Циклоп“, а във въздуха още висеше ужасното стъклено потрепване на разнеслия се взрив, през което се чуваше монотонният глас на техника:

— Двадесет и шест в нулевия пункт… девет и осемстотин в периметъра… един и четири, двадесет и две в полето…

„1420 рентгена в полето — значи излъчването е пробило силовата бариера…“ — разбра Рохан. Не знаеше, че е възможно нещо такова. Но когато погледна скалата за главното разпределение на мощността, разбра какъв заряд е употребил астрогаторът. С тази енергия би могло да се нагрее до кипване вътрешноконтинентално море от средна величина. Е, да — Хорпах би предпочел да не рискува следващите изстрели. Може би беше прекалил, но сега поне отново имаха само един противник.

На екраните междувременно се разкри необикновено зрелище: къдравата като карфиол повърхност на гъбата пламтеше с всички цветове на дъгата — от сребристозелен до тъмнокайсиев и карминеночервен. Пустинята — Рохан едва сега видя това — не се виждаше изобщо; като дебела мъгла се беше издигнал на няколко десетки метра пясъкът и се вълнуваше на едно място, сякаш пустинята се беше превърнала в истинско море. А техникът продължаваше да повтаря отчета си от скалите:

— 19000 в нулевия пункт… осем и шестстотин в периметъра… един и един, и нула два в полето…

Победата над „Циклоп“ бе приета с глухо мълчание, пък и съвсем не беше радостен триумфът от разбиването на собствената, и то най-силната, бойна единица. Хората започнаха да се разотиват, а гъбата от взрива продължаваше да расте в атмосферата и внезапно върхът й пламна с друга гама цветове — този път под лъчите на слънцето, което още не бе изпълзяло от хоризонта. Тя проби най-горните слоеве на ледените циркуси и високо над тях стана лилавозлатиста, кехлибарена и платинена; блясъците й заливаха на вълни целия команден пункт, който менеше цвета си, сякаш някой бе разпръснал багрите на земните цветя върху бяло емайлираните пултове.

Рохан още веднъж се учуди, като видя облеклото на Хорпах. Астрогаторът беше с палто — с онова снежнобяло парадно палто, с което го бе видял за последен път на прощалното тържество в базата. Сигурно беше грабнал първата дреха, която му бе попаднала под ръка. Застанал с ръце в джобовете, с разрошени над слепоочията сиви коси, той огледа присъствуващите.

— Колега Рохан — каза той с неочаквано мек глас, — елате при мене.

Рохан се приближи и машинално се изпъна, тогава астрогаторът се обърна и тръгна към вратата. Вървяха един зад друг по коридора, а през отворите за вентилация заедно с шума на всмуквания въздух долиташе глухият и сякаш гневен говор на човешката маса, която изпълваше долните отделения.

Рохан влезе в кабината на астрогатора, без да се изненадва от неговата покана. Наистина рядко му се беше случвало да влиза в нея, но след като се завърна в базата, той бе повикан на борда на „Непобедимият“ и Хорпах именно тогава го прие в кабината си. Такива посещения, общо взето, не предвещаваха нищо хубаво. Наистина, тогава Рохан беше потресен от катастрофата в теснината, за да се страхува от гнева на астрогатора. Впрочем Хорпах не го упрекна в нищо, само го разпита съвсем подробно за обстоятелствата, които съпътствуваха атаката на облака. В разговора взимаше участие доктор Сакс, който изказа предположението, че Рохан е оцелял, понеже го е обхванал „ступор“, вцепенение, депресирало активността на мозъка му, така че облакът го е взел за вече обезвреден, за един от поразените. Що се отнася до Ярг, неврофизиологът беше на мнение, че той се е спасил по една случайност, защото е побягнал и се е намерил извън обсега на атаката. А Тернер, който почти докрая се е опитвал да защитава себе си и другите, стреляйки с лазерите, макар че е действувал съгласно своите задължения, но колкото и да е парадоксално, той е бил погубен именно от това, защото мозъкът му е работил нормално и така е привлякъл вниманието на облака. Разбира се, от човешка гледна точка облакът е бил сляп и човекът е бил за него само един подвижен обект, който издава присъствието си с електическия потенциал на мозъчната си кора. Дори разгледаха с Хорпах и лекаря възможността за предпазване на хората чрез подлагането им на „изкуствено вцепенение“ с помощта на съответен химически препарат, но Сакс забеляза, че такъв лек би подействувал с доста голямо закъснение, след като се яви действителната необходимост от „електрически камуфлаж“, а, от друга страна, не може да се изпращат хората в състояние на „ступор“. В крайна сметка анализът на донесените от Рохан новини не даде конкретен резултат. Сега той сметна, че Хорпах може би иска още веднъж да се върне към този въпрос. Спря се в средата на кабината, която беше два пъти по-голяма от неговата. В стените имаше директна връзка с командния пункт и ред микрофони от вътрешната инсталация, но освен това нищо друго не говореше, че тук от години живее командирът на кораба. Хорпах свали дрехата си. Отдолу беше с панталони и мрежеста риза. През дупчиците й се подаваха гъстите сиви косми на широката му гръд. Той седна малко настрана от Рохан, опря се с тежките си ръце на масичката, върху която нямаше нищо друго освен една подвързана с изтъркана кожа книжка с непознато на Рохан заглавие. Пренасяйки поглед от непознатата книга към командира си, той сякаш го видя за първи път. Това беше един смъртно уморен човек, който дори не се опитваше да скрие треперенето на ръката, когато я вдигаше към челото си. Рохан изведнъж разбра, сякаш в някакъв проблясък, че изобщо не познава Хорпах, при когото служи вече четвърта година. Никога досега не беше се замислял защо в каютата на астрогатора няма нищо лично, нито една дребна вещ, понякога забавна, понякога наивна, която хората вземат със себе си в Космоса като спомен от детството или родния дом. В същия миг му се стори, че разбира защо Хорпах няма нищо, защо по стените няма никакви стари снимки на негови близки, лица на хора, останали на земята. Не му беше нужно такова нещо, защото той целият беше тук и Земята не беше негов дом. Но може би за пръв път в живота си съжаляваше за това. Тежките му плещи, раменете и вратът му не издаваха старост. Стара беше само кожата на ръцете му — дебела, едва набръчкана в ставите на пръстите; тя побеляваше, когато той ги изпънеше, и Рохан с привидно безразлично и малко уморено любопитство наблюдаваше как те леко треперят и сякаш констатираше нещо, което му е било чуждо досега. Рохан не искаше да гледа това. Но командирът наведе леко глава и като го погледна в очите, измърмори с някаква почти презрителна усмивка: