Станислав Лем - Непобедимият

Този мъртвец беше Ярг, който се върна, за да загине така глупаво след своето чудесно спасение, а след секунда онзи щеше да падне върху трупа му с разкъсан и димящ на гърдите комбинезон. Напразно се опитваше да забрави тази картина, която сама се явяваше пред очите му, чувствуваше острата миризма на озон, горещата ръкохватка, която тогава стискаше с изпотените си пръсти, и чуваше скимтенето на хората, които после влачеше задъхан и запъхтян, за да ги върже като снопи; и всеки път близкото, познато, сякаш внезапно ослепяло лице на поразения от вайера му човек го караше да потръпне с израза на отчаяна безпомощност.

Нещо изтрака; беше паднала книгата, която бе започнал да чете още в базата. Беше отбелязал страницата с бял лист, но не бе прочел нито един ред — кое по-напред. Той се намести на койката. Помисли за стратезите, които обмисляха сега плановете за унищожаване на облаците, и устата му се изкриви в презрителна усмивка. „Всичко това няма никакъв смисъл… — мислеше той. — Искат да унищожат… собствено ние също, всички ние искаме да ги унищожим, но с това няма да спасим никого. Регис е необитаема, човекът няма какво да търси на нея. Тогава откъде се взима у нас тази упоритост? Все едно че онези са убити от буря или земетресение. Никакви съзнателни намерения, никаква враждебна мисъл не се е изпречила на пътя ни. Мъртъв процес на самоорганизация… струва ли си да прахосваме всичките си сили и енергия, за да го унищожим, и то само за това, че отначало го смятахме за спотаен враг, който най-напред от засада е нападнал «Кондор», а после нас? Колко такива невероятни, чужди на човешкия разум явления може да крие в себе си Космосът. Трябва ли навсякъде да пристигаме с унищожителна мощ на борда на корабите си, за да разбием всичко, което е противно на нашето разбиране за нещата? Как го нарекоха те — некросфера, следователно има също некроеволюция — еволюция на мъртвата материя, може би лираните са имали думата тука; Регис е била в техния периметър; може би са искали да я колонизират, когато техните астрофизици са предвидили, че Слънцето им ще се превърне в Нова… може би това е била последната им надежда. Ако бяхме в такова положение, разбира се, щяхме да воюваме, да разбиваме тази черна кристална сбирщина, но сега?… На разстояние един парсек от базата, отдалечена на толкова много светлинни години от Земята — в името на какво стоим ние тук, губим хора; защо през нощите стратезите търсят най-добрия анихилационеи метод, та нали и дума не може да става за някакво отмъщение…“

Ако до него беше Хорпах, в този момент той би му казал всичко това. „Колко смешно и налудничаво едновременно е това «покоряване на всяка цена», това «героично съществувание на човека», това желание да се заплати за смъртта на другарите, които са загинали, защото са ги изпратили на явна смърт… Просто бяхме непредпазливи, прекалено много доверие оказахме на антиматериометите и индикаторите, извършихме грешки и носим последствията от тях. Ние, само ние сме си виновни.“ Той мислеше със затворени в слабата светлина очи, които лютяха, сякаш под клепачите му имаше пясък. Човекът — той разбра това сега, в този момент — не се е издигнал на нужната висота, още не е заслужил съзнанието, тъй сполучливо наречено „галакто-центрично“ и което той слави от толкова време; то не се състои в това, да търсиш подобните на самия себе си и да разбираш само тях, а в това, да не се месиш в чужди, нечовешки работи. Да покоряваш безвъздушното пространство, да, защо пък не, но не да атакуваш това, което съществува, което в продължение на милионолетия е създало свое собствено, независимо от никого и нищо освен от лъчевите и материалните сили, равновесие на съществуване — активно, действено съществуване, което не е нито по-добро, нито по-лошо от съществуването на белтъчните съединения, наречени животни или хора,

В това състояние, изпълнено с възвишено галактоцентрично всеразбиране на всяка съществуваща форма, Рохан бе стреснат от повтарящия се, пронизващ нервите като игла висок писък на сирените за тревога.

Всичките му мисли от преди секунда изчезнаха, изметени от натрапчивия звук, който изпълваше всички помещения. В следващия миг той изскочи на коридора и хукна с другите в тежкия ритъм на уморените си крачки, в топлия дъх на хората, и преди още да достигне асансьора, почувствува — не с някое от сетивата си, дори не с цялото си тяло, а сякаш с корпуса на кораба — беше станал частица от него, един привидно съвсем далечен и слаб удар, който обаче прониза ракетата от кърмовите дюзи чак до носа, удар на една несравнима с нищо друго сила, удар, който — Рохан почувствува това — бе приет и еластично отхвърлен от нещо още по-голямо от „Непобедимият“.