Станислав Лем - Непобедимият

— Ще имаш подходящо средство. То леко замайва. Има такива. Разбира се, ще ти бъде необходимо само в случай че намереният не иска да върви. За щастие те могат да вървят в това състояние.

„За щастие…“ — помисли си Рохан. Стискаше юмруци под масата, като се стараеше Хорпах да не забележи това. Не се страхуваше. Още не. Всичко беше прекалено, нереално…

— В случай че облакът… се заинтересува от тебе, трябва да легнеш неподвижно на земята. Помислих за някакъв препарат за подобен случай, но ще ти подействува с голямо закъснение. Остава само прикритието на главата, токовият симулатор, за който говореше Сакс…

— Има ли такова нещо вече?… — попита Рохан.

Хорпах разбра скрития смисъл на въпроса му. Но остана спокоен.

— Не. Но може да се направи за един час. Мрежа, скрита в косата. Апарат с генераторче за токов ритъм, зашит в яката на комбинезона. Сега… давам ти един час. Бих ти дал повече, но с всеки следващ час намалява шансът да ги спасим. И без това вече е незначителен. Кога ще вземеш решение?

— Вече взех.

— Глупчо. Не чуваш ли какво ти говоря? Онова беше само за да разбереш, че не можем да тръгнем…

— Нали знаете, че и без това ще тръгна…

— Няма да тръгнеш, ако не ти позволя. Не забравяй, все още аз съм командир тук. Пред нас стои проблем, в сравнение с който не представляват нищо каквито и да било амбиции.

— Разбирам — каза Рохан. — Вие не искате да се чувствувам принуден?… Добре. Тогава… това, което си говорим сега, влиза ли в уговорката?

— Да

— Тогава искам да зная какво бихте направили на мое място?

Да се сменим… в обратен ред… Хорпах помълча малко.

— А ако ти кажа, че не бих отишъл?

— И аз тогава няма да тръгна. Но зная, че вие ще ми кажете истината…

— И няма да тръгнеш? Честно? Не, не… Зная, че това е ненужно…

Астрогаторът стана. Тогава стана и Рохан.

— Вие не ми отговорихте.

Астрогаторът го погледна. Беше по-висок и по-широк в раменете. Очите му приеха същия уморен вид, както в началото на разговора.

— Можеш да тръгваш — каза той.

Рохан машинално се изправи и тръгна към вратата. Тогава астрогаторът направи едно движение, сякаш искаше да го спре, да го хване за рамото, но Рохан не видя това. Излезе, а Хорпах остана неподвижен — изправен край затварящата се врата и дълго стоя така.

Първите два всъдехода се спуснаха по пандуса на разсъмване. В първите лъчи на слънцето сенките на дюните бяха още пълни с тъмнината на нощта. Силовото поле се отвори, за да направи проход за машините, и отново се затвори, като проблесна със синкави светлини. На задното стъпало на третата, съвсем близко до кърмата на кръстосвача, в комбинезон, без шлем и защитни стъкла, само с малката маска на кислородния апарат, седеше Рохан, обхванал колена с ръце, защото в това положение му беше удобно да гледа подскачащата стрелка на секундомера. В горния ляв джоб на комбинезона му имаше четири ампули за инжекции. В десния — тънко пресовани таблетки хранителен концетрат, а джобовете на наколенките му бяха пълни с малки инструменти: малък индикатор за радиоактивно излъчване, малък магнитен индикатор, компас и микрофотограметрична карта на терена, не по-голяма от пощенска картичка, която трябваше да се гледа със силна лупа. Тънко пластмасово въже опасваше шест пъти кръста му, а цялото му облекло нямаше никакви метални части. Той изобщо не чувствуваше телената мрежа, скрита в косата му — освен ако нарочно раздвижеше кожата на главата си; не чувствуваше и тока, който течеше по нея, но стига да натиснеше с пръст яката, можеше да усети действието на зашития там микропредавател: вътре равномерно цъкаше твърдото цилиндърче и можеше да се напипа пулсът му.

На изток имаше една червена ивица и вятърът вече се будеше и режеше пясъчните върхове на дюните. Слелият се с края на хоризонта зъбер на кратера сякаш започна да потъва в червенина. Рохан вдигна глава: двустранна връзка с кораба нямаше да има, защото един предавател веднага би издал присъствието му. Но в ухото му имаше не по-голямо от костилка приемниче; „Непобедимият“ можеше поне от време на време да му изпраща сигнали. Точно в този момент апаратчето проговори и сякаш някакъв глас се обади в самата му глава.

— Внимание, Рохан. Тук е Хорпах… носовите индикатори показват увеличение на магнитната активност. Вероятно колите са вече под облака… изпращам сонда…

Рохан погледна изяснилото се небе. Не видя самия старт на ракетата, която се издигна внезапно отвесно като снаряд, и теглеше след себе си тънка ивица бял дим, в която изчезна за момент върхът на кораба; после полетя с шеметна бързина на североизток. Минаваха минути. Вече половината от подпухналия диск на старото слънце се подаде и сякаш възседна ръба на кратера.