Станислав Лем - Непобедимият

Рохан бавно се изправи на крака. Боляха го всички мускули. Но само първите крачки бяха трудни; скоро той се раздвижи. Искаше колкото се може по-бързо да се отдалечи от колата. Седна до един голям обелиск, извади картата от джоба си и се опита да се ориентира. Това не беше лесно. Най-после той определи местоположението си. От горния край на теснината го делеше един километър по права линия, но не можеше и да мечтае да слезе оттам; на това място склоновете бяха покрити с плътен слой метални храсти. И той тръгна нагоре, като през цялото време разсъждаваше дали да се опита да слезе на дъното на теснината още тук, без да отива чак до определеното място. Иначе би трябвало да върви най-малко четири часа. Дори и да успееше да се върне с колата, би трябвало да отдели пет часа за връщане; слизането в теснината щеше да му отнеме много време, а за търсенето да не говорим. Изведнъж целият план му се видя лишен от здрав смисъл. Беше толкова излишен, колкото и героичният жест, с който Хорпах можеше, жертвувайки него, да успокои собствената си съвест. За известно време го обзе такава злоба (беше се оставил да го изиграят като някакъв сополанко, защото астрогаторът предварително беше подредил всичко), че почти не виждаше какво има наоколо. „Няма връщане — повтаряше си той, — ще опитам. Ако не успея да сляза, ако не намеря никого до три часа, ще се върна.“ Беше седем и петнадесет. Стараеше се да върви с дълга, равномерна крачка, но не много бързо, защото всяко усилие рязко увеличаваше изразходването на кислород. Той постави на дясната си ръка компаса, за да не се отклони от избраната посока. Няколко пъти обаче му се наложи да заобикаля пукнатини с отвесни стени. Притеглянето на Регис беше значително по-слабо от земното, това даваше относителна свобода на движенията дори и в толкова трудно достъпен терен. Слънцето се беше издигнало вече. Слухът му, привикнал към акомпанимента на издаваните от машините звуци, заобикалящи го като някаква защитна бариера в досегашните експедиции, беше някак празен и странно изострен. От време на време само се чуваше ритмичният, много по-слаб отпреди глас на сондата, но затова пък всеки порив на вятъра, който свиреше в скалните остриета, привличаше вниманието му, защото му се струваше, че долавя в него добре познатото и запаметено бръмчене. Постепенно привикна към темпото; машинално стъпваше от камък на камък и можеше спокойно да размишлява. В джоба си имаше крачкомер; не искаше да погледне скалата му прекалено рано, реши да направи това едва след един час. Но не издържа и извади приличното на ръчен часовник уредче. Остана болезнено разочарован: не беше изминал дори три километра. Трябваше непрекъснато да преодолява стръмнината на наклона и това забавяше придвижването му. „Значи не три, не четири, а най-малко шест часа…“ — помисли си той. Извади картата и като приклекна, за втори път определи местоположението си. Горният край на теснината се виждаше на около седемстотин, осемстотин метра на изток, през цялото време той се беше движил успоредно на него. На едно място черният гъсталак на склона беше разделен от виеща се ивица голо място: по всяка вероятност това беше коритото на изсъхнал поток. Той се помъчи да види това място. Шибан от поривите на вятъра, който свиреше над главата му, той за момент се поколеба. Без още да знае точно какво ще направи, стана, машинално скри картата в джоба си и зави на деветдесет градуса, като се насочи право към края на теснината.

Приближаваше се към смълчаните островърхи скали така предпазливо, сякаш земята всеки момент щеше да се разтвори под него. Сърцето му се свиваше от отвратителен страх. Но продължаваше да върви все така размахал ръце, които бяха ужасно празни. Неочаквано се спря и погледна долината и пустинята, където чакаше „Непобедимият“. Не можеше да го види, корабът се намираше отвъд хоризонта. Той знаеше това, но гледаше червеникавото над хоризонта небе, което бавно се изпълваше с кълбести облаци. Напевните сигнали на сондата станаха толкова тихи, че не беше сигурен дали не е само слухова измама. Защо мълчеше „Непобедимият“?

„Защото няма вече какво да ти каже“ — отговори си сам той. Скалите, прилични на гротескни, проядени от ерозия паметници, бяха вече съвсем близо. Пред него като огромен ров се откри теснината, пълна с тъмнина, слънчевите лъчи не достигаха дори и до половината на покритите с черни храсти стени. Тук-там от четкообразния гъсталак се подаваха бели, сякаш варовикови игли. Обгърна с един поглед цялото огромно пространство до самото каменно дъно, което беше някъде долу на километър и половина от него, и се почувствува тъй беззащитен, изложен сякаш на удар, че инстинктивно приклекна, за да се слее с камъните и да стане един от тях. Беше безсмислено, защото нямаше опасност да бъде забелязан. Това, от което трябваше да се бои, нямаше очи. Легнал на леко затоплената каменна плоча, той се взря в теснината. Фотограметричната карта му казваше една съвсем безполезна истина, защото показваше терена от птичи полет, в ужасен, отвесен ракурс. И дума не можеше да става да се слезе по тясната плешивина, между двата пояса черна растителност. Не двадесет и пет метра, а най-малко сто метра дълго въже би трябвало да има, а дори и тогава щяха да му бъдат необходими клинове и чукче, а той нямаше нищо, не беше приготвен за изкачване на скалите. Отначало тесният жлеб беше доста полегат, но по-нататък се прекъсваше, изчезваше от погледа зад надвесената гърбица на стената и се подаваше отново чак долу — в синкавата мараня на въздуха. Дойде му на ум идиотската мисъл, че ако имаше парашут…