Станислав Лем - Непобедимият

Упорито разглеждаше склона от двете страни на мястото, където лежеше скрит от един голям, гъбообразен камък. Едва сега усети, че от голямата пустош, отворила се пред него леко полъхва затоплен въздух. Действително, контурите на отсрещния склон едва забележимо потрепваха. Гъсталакът беше акумулатор на слънчевите лъчи. Огледа долината и намери с очи — на югозапад върховете на стълбовете, чиито основи ограждаха скалната врата — мястото на катастрофата. Нямаше да ги познае, ако те за разлика от всички други скали не бяха съвсем черни и не блестяха като емайлирани — повърхностният им слой сигурно беше заврял по време на битката на „Циклоп“ с облака… Но от мястото си той не можеше да види нито транспортьорите, нито дори следите от атомната експлозия в дъното на теснината. Внезапно го обзе отчаяние: трябваше да слезе там, долу, а нямаше път. Вместо да почувствува облекчение, че сега може да се върне и да каже на астрогатора, че е направил всичко възможно, той се изпълни с решителност.

Стана. Някакво движение в дъното на теснината, което бе забелязал с крайчеца на окото си, го накара инстинктивно да се наведе пак към камъка, но бързо се изправи. „Ако залягам непрекъснато, нищо няма да направя…“ — помисли си той. Тръгна по ръба, за да намери място за слизане; на всеки неколкостотин крачки се навеждаше над пропастта и пред очите му се откриваше все една и съща картина — където склонът бе полегат, покриваха го черни храсталаци; където нямаше храсталаци — спускаше се отвесно. На едно място изпод краката му изскочи камък и се търколи надолу. Повлече след себе си и други. Малката лавина устремено се стовари, като чаткаше в обраслата стена, на около сто крачки под него; от нея се вдигна, проблясвайки на светлината, ивица дим, разтегли се във въздуха и остана за момент неподвижно, сякаш се вглеждаше наоколо, а той замря на мястото си. След минута ивицата оредя и потъна в лъскавия гъсталак.

Наближаваше девет, когато той видя, като погледна иззад един камък, че някъде долу, на самото дъно на долината — тук тя значително се разширяваше, — се движи светло петънце. С разтреперана ръка той извади от джоба си малък, сглобяем бинокъл и го насочи…

Това беше човек. Увеличението беше много малко, за да се види лицето му — но великолепно се виждаха равномерните движения на краката. Вървеше бавно, като леко накуцваше, сякаш влачеше наранения си крак. Да му извика ли? Не се реши. Наистина, опита се: от устата му не излезе глас. Ненавиждаше се за този проклет страх. Сега знаеше със сигурност, че няма да се върне. Беше запомнил добре мястото, където вървеше човекът — нагоре по все по-широката долина, към белите конуси на сипеите, и той затича в същата посока по края на скалата, като прескачаше камъните и зиналите пукнатини, докато започна да се задушава, докато сърцето му започна силно да бие. „Това е лудост, не мога така…“ — помисли безпомощно той. Забави крачките си и тогава именно пред него примамливо се откри широк пролом. Долу от двете страни го обграждаше черна растителност. Наклонът все повече се увеличаваше… там може би имаше скална издатина?

Решението взе часовникът: беше почти девет и половина. Започна да слиза, най-напред с лице към пропастта, после се обърна и когато наклонът стана съвсем стръмен, започна да си помага и с ръце; черният гъсталак беше съвсем близко и сякаш пареше с неподвижната си, мълчалива горещина. Кръвта започна да бие в слепоочията му. Спря на една скала, която се спускаше косо, и погледна надолу. Около четиридесет метра по-надолу се виждаше широка площадка, от която се спускаше гола скала, издигнала се над щръкналите мъртви четковидни храсти. Но от тази спасителна площадка го отделяше въздух. Погледна нагоре, беше слязъл най-малко двеста метра надолу, а може би и повече. Шумът на разтуптяното му сърце сякаш раздвижваше въздуха. Той примигна няколко пъти, бавно, пипнешком — като сляп започна да развива въжето. Нали няма да си до такава степен луд… каза нещо в него. Като се придвижваше косо надолу, той достигна най-близкия храст. Острите израстъци бяха покрити с пласт ръжда, която се издигаше във въздуха при докосване. Той го докосна, като очакваше нещо, без сам да знае какво. Но не се случи нищо. Чу се само сухо, поскърцващо шумолене, той дръпна по-силно, храстът не мръдна, тогава го обви с въжето при корена, дръпна още един път… във внезапен прилив на смелост обви още два храста, подпря се с крака и дръпна с всички сили. Те не се помръднаха, впили се здраво в разпуканата скала. Започна да се спуска, отначало успяваше да прехвърли част от тежестта на тялото си върху скалата, благодарение на триенето на подметките, но скоро се олюля и увисна. Все по-бързо пропускаше въжето под коляното си, като го спираше с дясната си ръка, и накрая, като огледа внимателно мястото, спусна се на площадката. Опита се да изтегли въжето, като го дръпна за единия край. Храстите не го пущаха. Дръпна няколко пъти. Беше се закачило. Той седна на площадката и дръпна с цялото си тяло, въжето внезапно полетя във въздуха с отровно свистене и го удари по врата. Рохан целият потрепера. Остана така няколко минути, защото краката му бяха прекалено отмалели, за да се реши да продължи. Но затова пък видя фигурата на човека, който вървеше долу. Сега тя беше по-голяма. Стори му се странно, че е така светла: а имаше нещо странно и във формата на главата или по-скоро в шапката. Грешка би било да се смята, че е оставил най-лошото зад себе си. Откровено казано, той и не помисли това; все пак се надяваше, но както се оказа по-късно — напразно. Нататък пътят беше много по-лек, но мъртвите, скърцащи от ръжда храсти отстъпиха място на други храсти — лъскави, мазно-черни, с телени плетеници, обсипани като с дребен плод с надебелявания, които той веднага позна.