Станислав Лем - Непобедимият

Не трябваше да спира, макар че се задушаваше; без да намалява темпото, отвъртя докрай редуктора на бутилката. Дори и да се свърши кислородът му, преди да стигне края на теснината, и да му се наложи да диша въздуха на планетата, щеше да бъде несъмнено по-добре, отколкото ако остане по-дълго тук, където от всеки сантиметър на скалите бликаха смъртоносни лъчи. Кислородът заливаше устата му на хладни вълни. Мястото беше удобно за тичане, защото повърхността на застиналия поток лава, който бе оставил по пътя на своето поражение отстъпващият „Циклоп“, беше гладка, на места почти като стъкло. За щастие обувките му бяха със специални подметки и той изобщо не се подхлъзваше. Беше станало вече толкова тъмно, че само тук-там проблясващите изпод стъклената обвивка бели камъни го водеха надолу, все надолу. Знаеше, че му предстоят най-малко още три километра такъв път. Беше невъзможно да пресметне каквото и да било при това уморително тичане, но все пак хвърляше от време на време поглед към червеникаво пулсиращата скала на индикатора. Можеше да остане тук всред приведените и разтрошени от анихилацията скали още около час — тогава дозата нямаше да бъде повече от двеста рентгена. Даже час и петнадесет минути; после — ако не стигне до началото на пустинята — няма да има за какво да бърза.

След около двадесет минути започна кризата. Чувствуваше сърцето си като нещо жестоко и непобедимо, което разпъва и притиска отвътре гърдите му, кислородът пареше гърлото и гръкляна му с живия си огън, пред очите му святкаха искри; най-лошото беше, че започна да се препъва. Наистина радиоактивността спадна малко, индикаторът светеше в мрака като загасващ въглен, но и при това положение той знаеше, че трябва да бяга, да бяга оттук, но краката му вече не го слушаха. Всяка фибра на тялото му беше преуморена, всичко в него крещеше да спре, да застане за момент, дори да се хвърли на толкова хладните и безопасни на вид плочи напукана глеч. Когато погледна нагоре, за да види звездите, се спъна и падна, разперил ръце. Пое въздух, като се давеше. Надигна се, стана, изтича няколко крачки, залитайки настрани, после необходимият ритъм се възвърна и го понесе. Вече изгуби чувство за времето. Как ли се ориентираше в този мрак? Забрави за всички умрели, които беше намерил, за застиналата усмивка на Бенигсен, за Реняр, погребан под камъните край простреляния арктан, за обезглавения, когото не успя да разпознае, забрави дори за облака. Целият се беше присвил; очите му лютяха от тъмнината, напразно се вглеждаше с надеждата да намери голямото звездно небе на пустинята, чиято пясъчна пустош му се струваше спасителна; бягаше слепешката, с облени от солена пот клепачи, понесен от сила, която неизменно оставаше в него и на моменти дори й се учудваше. Това тичане, тази нощ сякаш нямаха край.

Вече не виждаше нищо; изведнъж краката му започнаха да се движат все по-тежко, да потъват, почувствува последен пристъп на отчаяние, вдигна глава и внезапно разбра, че се намира вече в пустинята, видя звездите над хоризонта, после, когато краката сами се огънаха под него, потърси с поглед скалата на индикатора, но не я видя; беше потъмняла, мълчеше, невидимата смърт беше останала назад, в дъното на застиналото корито от лава; това беше последната му мисъл, защото в момента, когато почувствува на лицето си грапавия хлад на пясъка, изпадна не в сън, а в някакво вцепенение, в което цялото му тяло продължаваше отчаяно да работи; гърдите му се повдигаха, сърцето биеше силно, но през мрака на крайното изтощение потъна в друг, още по-дълбок, мрак и изгуби съзнание.

Стресна се внезапно, без да знае къде се намира. Размърда ръце, почувствува под тях студения пясък, който струеше между пръстите му; седна и неволно изохка. Беше задушно. Той се съвзе окончателно. Фосфорната стрелка на монометъра показваше нула. Във втората бутилка налягането беше осемнадесет атмосфери. Стана. Беше един часът през нощта. Звездите рязко се открояваха на черното небе. Намери правилната посока по компаса и тръгна право напред. В три часа взе последната таблетка. Точно преди четири му се свърши кислородът. Тогава захвърли кислородния апарат и продължи, като отначало недоверчиво пое дъх, но когато студеният, предутринен въздух изпълни дробовете му, започна да крачи по-живо, като се стараеше да не мисли за нищо друго освен за пътя през дюните, в които потъваше понякога до колене. Вървеше като пиян, но не знаеше дали това е от действието на атмосферните газове, или е просто от умората. Пресметна, че ако върви с четири километра в час, ще стигне до кораба в единадесет през деня.