Станислав Лем - Непобедимият

Спидометърът показваше, че е изминал двадесет и седем километра. Начертаният на картата маршрут беше шестдесет километра, но пътят сигурно беше по-дълъг поради непрекъснатите зигзаги и завои. Сега вече нямаше и следа от пясък; слънцето, огромно, почти студено, висеше тежко и някак застрашително, като все още докосваше триона на скалите; машината се мяташе като в треска по сипеите, понякога гумите се хлъзгаха заедно с грохотещата лава и издаваха пронизителен писък, като се плъзгаха безсилно по камъка на все по-стръмния склон. Двадесет и девет километра — освен напевния сигнал на сондата не се чуваше нищо друго. „Непобедимият“ мълчеше. Защо? Стори му се, че от прошарените с черни линии неясни контури на скалите, които се виждаха точно под червеното слънце, започват стените на теснината, където трябва да слезе — но не тук, а много по-високо, на север, на тридесет километра оттук. Във всеки случай не се виждаше и следа от черния облак. Сигурно вече се беше разправил с другите две машини. Или просто ги беше захвърлил, задоволил се с това да ги откъсне от кораба чрез блокиране на връзката? Колата се мяташе като някакво разярено животно; понякога вибрациите на пуснатия на максимални обороти двигател се качваха чак в гърлото му. Скоростта продължаваше да намалява, но и без това колата се движеше учудващо бързо; може би трябваше да използуват всъдеход с въздушна възглавница. Но те бяха прекалено големи и тежки машини, пък и не си струваше да мисли сега за това, след като нищо вече не може да се поправи…

Поиска да погледне часовника си. Не успя. Не можеше нито за секунда да приближи ръка към очите си. Мъчеше се да смекчи с прикляквания ужасното тръскане, от което се друсаха всичките му вътрешности. Внезапно предната част на машината се издигна, завъртя се, свлече се едновременно встрани и надолу; спирачките изпищяха, но чакълът се пръсна наоколо, звънко изчатка по тънката броня; колата рязко зави, избуксува, известно време вървя настрани през реката на сипея; това движение постепенно замря…

Машината бавно зави и отново упорито запълзя нагоре по склона. Сега вече се виждаше теснината. Позна я по възчерните, подобни на ???смрика???, петна на отвратителния гъсталак, който покриваше стръмните скали. До началото на теснината имаше може би половин миля. Тридесет и четвъртият километър…

Склонът, по който Рохан трябваше да мине, приличаше на море от хаотично пръснати купчини. Изглеждаше невъзможно машината да намери път между тях. Той престана да търси с поглед място за преминаване, тъй като и без това не беше в състояние да ръководи маневрите. Стараеше се да не отделя поглед от опасалите пропастта скали. Оттам всеки момент можеше да излети черен облак.

— Рохан… Рохан… — чу внезапно той.

Сърцето му заби по-бързо. Позна гласа на Хорпах.

— По всяка вероятност колата няма да те докара до целта. Оттук не можем да изчислим тачно наклона на тоя склон, но ми се струва, че имаш още пет до шест километра път с кола — когато колата засече някъде, ще трябва да продължиш пеша… Повтарям…

Хорпах каза още един път същото. „Най-много четиридесет и два-четиридесет и три километра… ще ми останат около седемнадесет — на такъв терен това ще отнеме най-малко четири часа, ако не и повече — пресметна светкавично Рохан. — Но може би те грешат, може би колата ще мине…“

Гласът утихна и отново се чуваше само ритмично повтарящият се, напевен глас на сондата. Рохан стисна със зъби наустника на маската, защото при рязкото друсане претриваше устните му отвътре. Слънцето вече не се докосваше до близките планини, но не се и издигаше. Пред очите му имаше малки и големи каменни късове, скални плочи, понякога потъваше в студената им сянка; машината се движеше сега много по-бавно; вдигна глава и видя редки, перести облаци, които се стопяваха на небето. На него светеха няколко звезди. Изведнъж с колата стана нещо странно. Задната й част хлътна, а предната се издигна нагоре… за миг тя цялата се люшна, като изправен на задните крака кон… една секунда, и тя щеше може би да се обърне и да затисне Рохан, ако той моментално не бе скочил. Рохан падна на колене и ръце, почувствува болезнен удар през дебелите предпазни ръкавици и наколенки, влачи се няколко метра по камъка, преди да се спре. Колата избуксува още един път и замря.

— Внимание… Рохан… това е тридесет и деветият километър… машината не може да мине нататък — трябва да вървиш пеша… Ще се ориентираш по картата… колата ще остане на това място — за всеки случай, ако не можеш да се върнеш по друг начин… намираш се в точката на пресичане на координатите 46 и 192…