Станислав Лем - Фиаско

— Интерпретация?

— Налягане във фокуса над четиристотин хиляди атмосфери или квантови ефекти на Холенбах.

— Вид бомба?

— Не. Най-вероятно източник на задвижваща мощност. Реактивната маса — аргон. Вече се изчерпва.

— Можем ли да вземем това нещо на борда?

— Да. Сумарната му енергия е равна на нула. Никой освен физиците не разбираше разменяните реплики.

— Вземаме ли го? — обърна се командирът към Накамура.

— ГОД най-добре знае — усмихна се японецът. — А ти какво ще кажеш?

Запитаният Ел Салам каза „да“. Трофеят бе издърпан във вакумната камера в носовата част на кораба и за по-сигурно заобиколен с енергопоглъщатели. Едва бяха извършили тази операция, и ГОД съобщи за ново откритие. Бил забелязал обект, значително по-малък от заловения, покрит с вещество, поглъщащо лъчението на радиолокаторите — той го бе открил по спиновия резонанс на материала, от който бе изграден. Представляваше издута пура с маса около пет тона. Орбитерите полетяха отново, подпалиха изолационната обвивка и я обелиха от лъскавото метално вретено. Опитите да събудят реакциите му не дадоха резултат. Беше труп — отстрани зееше широка дупка. Състоянието на краищата й говореше, че е възникнала не много отдавна. И този трофей бе натоварен на кораба.

И тъй, ловът не им създаде трудности. Проблемите възникнаха едва при разглеждането и двойната дисекция на трофеите.

Грапавата, нагризана при безбройните сблъсъци с микрометеорити и прах черупка на първия обект, който в халето приличаше с двайсеттонното си туловище на грамадна костенурка, издаваше столетна възраст. Орбитата му излизаше в афелий извън последните планети на Дзета. Анатомията на костенурката със солидна броня изненада „патологоанатомите“. Протоколът се състоеше от две части. В първата Накамура, Ротмонт и Ел Салам описваха в един глас съоръженията в обекта, а във втората тяхното мнение относно предназначението на тези съоръжения значително се различаваше. Полассар, който също бе взел участие в изследването, оспорваше предположенията на двамата физици. Протоколът има такава стойност — заяви той, — каквато и описанието на египетска пирамида, направено от пигмеи. Единомислието относно градивния материал с нищо не обяснява неговото предназначение. Старият спътник е притежавал специфичен източник на енергия — батерии от пиезоелектритни елементи, какъвто физиците срещаха за първи път. Електритите, притиснати в менгемето на многостъпални усилватели, на натиск даваха при разширяването си електрически ток — на импулси, дозирани от дроселна система с фазов импеданс, но можеха също да дадат внезапно и пълно разреждане, когато сензорите на бронята затворят дросела на късо. Тогава целият ток, който минава през бобина с двойна намотка, би я взривил в магнитна експлозия. Между акумулаторите и външната обвивка имаше торби или джобове, пълни с шлака. През нея минаваха стъклоподобни проводници с потъмнели вътрешности — може би ерозирали светловоди. Накамура предполагаше, че този разрушен спътник някога е бил подложен на прегряване, което е разтопило част от подсистемите и е унищожило сензорите. Ротмонт обаче оценяваше повредите като каталитични — предизвикани при ниска температура. Като че ли някакви микропаразити, мъртви естествено, са разяли мрежата от проводници в предната част на обекта. Вътрешната повърхност на бронята бе покрита с няколко слоя от решетъчни образувания, подобни на пчелна пита, но със значително по-малки клетки. Едва чрез използуването на хроматографски методи в пепелта им бяха разпознати селикокиселини — силициев еквивалент на амонокиселините с двойна водородна връзка. И точно тук изводите на учените се различаваха основно. Полассар смяташе тези остатъци за вътрешна изолация на бронята, докато според Кирстинг те бяха преходно звено между живата и мъртвата тъкан, плод на биотехнологии с неизвестен произход и функции.

Дискусията, разгоряла се над протоколите, трая дълго. Хората от „Хермес“ бяха изправени пред свидетелства за равнището на технологията на Квинта отпреди сто години. Теоретичните основи на тази инженерна дейност можеха най-общо да се сравнят с равнището на земната наука от края на XX век. И по-скоро интуицията, а не веществените доказателства им подсказваше, че още тогава главното направление на чуждата физика се е отклонявало от земното. Нито синтетичната вирусология, нито технобиотиката могат да съществуват, ако преди това не е била овладяна квантовата механика, а на свой ред тя, макар и едва развита, води към разбиване и синтез на атомните ядра. В тази епоха най-подходящият източник на енергия за спътниците и космическите сонди са атомните микрореактори. В чуждия спътник обаче нямаше и следа от радиоактивност. Възможно ли беше квинтяните да са прескочили етапа на експлозивната и верижна нуклеоника, за да преминат направо в следващия етап — конверсия на гравитацията в кванти на силните взаимодействия? На такова допускане противоречеше пиезоелектритната батерия от стария спътник. По-лоша беше работата с втория обект. Той притежаваше батерии за отрицателна енергия, която възниква при скорост, близка до скоростта на светлината, при движение в гравитационните полета на големи планети. Неговата пулсационна система на задвижване бе унищожена от онова нещо, което го бе уцелило така точно — може би гигаджаулов изстрел на кохерентна светлина. Той също не бе радиоактивен. Вътрешните разпънки бяха от мономолекулярен въглерод на влакнести снопчета — не лошо постижение на инженерството на твърдото тяло. В неразрушената част зад енергетичната камера бяха открити спукани тръбички от свръхпроводящи съединения, за съжаление прекъснати точно там, където — тюхкаше се Полассар — сигурно имаше нещо интересно. Какво ли би могло да има там? Физиците подхвърляха различни хрумвания, каквито едва ли биха им дошли наум при условия, по-близки до земните. Може би разрушеният спътник е съдържал генератор на нетрайни свръхтежки ядра? На аномалони? Но защо? Би имало резон, ако той представляваше автоматична изследователска лаборатория. Но беше ли? И защо стопеният метал зад пробитата дупка приличаше на архаичен искров разрядник? На свой ред свръхпроводимата ниобиева Сплав в съхранените проводници разкриваше прекъсвания, разядени от ендотермична катализа. Сякаш заедно с електричеството или по-скоро със свръхпроводниците там са се появили някакви „еровируси“. Тъй че най-заинтригуващи се оказаха малките огнища на разрушения, открити и в двата спътника. Те не бяха предизвикани от насилствени външни действия. Най-често проводниците изглеждаха като подложени на прегризване и сдъвкване, от което те бяха заприличали на броеница. Ротмонт като химик бе извикан на помощ. Той прецени, че това е резултат от дейността на особени активни високомолекулярни частички. Беше изолирал доста от тях. Имаха форма на асиметрични кристалчета и запазваха избирателна агресивност. Едни от тях атакуваха само свръхпроводниците. Той показа на колегите си в електронния микроскоп как тези мъртви паразити се вгризват в нишките на свръхпроводимото съединение на ниобия, с което се хранеха, понеже се размножаваха за сметка на поглъщаните вещества. Ротмонт не допускаше „вироидите“, както ги беше нарекъл, да са възникнали в утробата на спътника автономно. Предполагаше, че апаратурата е била заразена с вироиди още при монтажа. С каква цел? Експеримент? Ала в такъв случай кому и защо е било нужно да извежда спътниците в космическото пространство?