Станислав Лем - Фиаско

За да понижат равнището на океаните, жителите на планетата навярно са разполагали с достатъчно енергия, с която да придадат на водопадите, или по-скоро — водолетите, втора космическа скорост. Тя би изнесла ледените маси извън близките околности на Квинта, там, където те биха изчезнали безследно, разтопени от Дзета, или биха се разпръснали сред астероидите като ледени метеорити.

Ако не са разполагали с необходимата енергия, те би трябвало да се откажат от нескопосното дело. Прогнозирането на краха е било елементарно проста задача. Следователно не грешка на инженерната мисъл на планетата, а нещо друго бе прекъснало започнатата преди много година работа. Изводът се налагаше сам. Пръстенът, плосък диск с дупка с диаметър петнадесет хиляди километра, в която кротуваше препасаната планета, в средните ивици се състоеше от ледени буци, а по външните ръбове имаше кристали лед — поляризирани, което вероятно също бе резултат от умишлена намеса. Значи при изграждането му неговото движение и формата му са били контролирани. Изграден бе в плоскостта над екватора, която бе стационарна, но от вътрешната, увисналата над екватора страна, се бе превърнал в хаотична киша. Като цяло приличаше на космически строеж — недовършен и изоставен. Защо?

Между океаните се издигаха два големи континента и един по-малък, с територия, равна на три Австралии, само че в областта около северния полярен кръг, поради което разузнавачите го нарекоха Норстралия. Инфралокаторите откриха на континентите несеизмични, по-топли места, може би топлинното излъчване на големи електроцентрали. Но те не бяха топлоцентрали, използуващи изкопаеми горива като въглища или нефт или пък гориво от нуклеарен тип. Първите биха се издали с отпадъците, замърсяващи въздуха, второто би дало радиоактивна пепел. Както е известно, най-големите проблеми в ранната фаза на земната ядрена енергетика бяха възникнали във връзка с безопасното складиране на радиоактивните отпадъци. Едва ли обаче радиоактивните отпадъци биха представлявали проблем за една техническа цивилизация, способна да изхвърля част от океаните от гравитационната фуния. Но леденият пръстен не беше радиоактивен. Квинтяните или използуваха друга форма на ядрената енергетика, или имаха съвършено различен тип енергия. Каква?

Зад планетата се влачеше газова опашка, обилно напоена с водна пара, идваща най-вече от пръстена. „Хермес“ увисна на стационарна орбита зад Секста — приличаща на Марс, но по-малка от него, с по-гъста атмосфера, отровена от непрестанни вулканични изригвания и газообразни цианови съединения, и изпрати като наблюдатели около Квинта шест орбитера, които предаваха данни без прекъсване. ГОД съставяше от тях подробен портрет на Квинта.

Най-странен беше нейният радиошум. На големите континенти функционираха най-малко неколкостотин силни предавателя, чиято емисия представляваше хаотичен бял шум, без белези на фазова или честотна модулация. Орбитерите локализираха точно антените, излъчващи насочено или изотропно, сякаш квинтяните бяха решили да си запушат всички канали за елекромагнитна връзка — от най-късите до километровите вълни. Биха могли да имат само кабелна връзка, но тогава за какво служеше този шум, струващ гигаватове? Още по-странни — понеже „странностите“ на планетата се увеличаваха при по-продължителното наблюдение — се оказаха изкуствените й спътници. Те наброяваха почти един милион — на високи и ниски орбити, почти кръгови и елиптични с афелии, стигащи далеч зад луната. Сондите на „Хермес“ засякоха спътници и съвсем близко до разузнавача — само на някакви си осем или десет милиона километра. Спътниците имаха различни размери и маса. Най-големите вероятно бяха празни, нещо като надути във вакуума, неуправляеми балони. Част от тях вече бяха хлътнали от изпуснатите газове. Веднъж на няколко дни някой от мъртвите сателити се сблъскваше с ледения пръстен, предизвиквайки ефектно зрелище от багри във всички цветове на дъгата, тъй като в облаците от ледени кристалчета се разлагаха слънчевите лъчи. Така възникналият облак бавно се разнасяше в космическото пространство. Затова пък действуващите спътници — дали защото се движеха по изкуствено наложени им орбити, или защото по неразбираем начин, като огромни дипли от фолио, променяха формата си, никога не се удряха в пръстена. На пръв поглед холографската, триизмерна карта на сателитите приличаше на рояк от пчели, стършели и микроскопични мушици, обикалящи около планетата. Многопластовото гъмжило обаче не бе хаотично разбъркано. В него лесно се откриваха прости закономерности: по близките орбити спътниците често вървяха на двойки или тройки, а другите, особено тези в близост до стационарната окръжност, където всяко тяло се движи със скоростта, с която планетата се върти около оста си, се движеха към Дзета и от нея към Квинта като в танцови фигури.