— Знаете, че вече има посетител. Майка му е тук.
Не му бяха нужни някакви свръхестествени способности, за да разбере, че Джоди Бърджис е направила лошо впечатление на тази жена. Харди й се усмихна съчувствено.
— Нейното нещастно момче не е престъпник, просто е болно. Станала е някаква ужасна грешка. Не можете да го задържате тук, вие сте виновни и тя ще ви съди.
Полицайката му се усмихна в отговор.
— Все едно сте били тук.
— Вероятно ще мога да я успокоя.
— Може би. — Тя натисна един бутон на бюрото си и секунда по-късно друг униформен — този път висок бял мъж — отвори вратата в отсрещния край на помещение то. Харди й благодари и тя му отвърна със свиване на рамене: — Забавлявайте се.
Когато пазачът отключи вратата към стаята на Коул, Харди разбра защо затворниците даваха мило и драго да прекарат няколко дни тук. Не беше като в „Риц“, но изглеждаше много по-добре от обща килия в затвора зад Съдебната палата — единична стая с прозорец и закачен на тавана телевизор, който сега стоеше тъмен и безмълвен.
Коул бе наполовина излегнат на леглото, покрит до гърдите с чист чаршаф. Облечен в стандартната болнична нощница, той можеше да бъде обикновен пребит пациент, ако не се виждаха белезниците, които свързваха едната му ръка с рамката на леглото. Малко по-възрастно копие на Дороти Елиът с по-силно изразен фермерски произход седеше откъм прозореца и държеше свободната му ръка.
— Почукайте, ако има някакъв проблем — предупреди пазачът и затвори вратата. Харди пристъпи напред и се представи като приятел на Дороти.
— Благодаря на Бога — възкликна Джоди Бърджис, изправи се и заобиколи леглото с почти идиотско изражение на очакване и с протегнати ръце. — Господин Харди — продължи ентусиазирано, — Дороти ми каза какво сте направили. Дали някога ще можем да ви се отблагодарим!
Тя носеше скъпо изглеждащ, торбест тъмнозелен екип за джогинг с непознато лого над лявата гръд. Когато се приближи, Харди забеляза грижливо направения грим, боядисаната руса коса и множество бижута — обеци, гривни и пръстени с огромни цветни камъни на двете ръце. Той й даде шейсет и две или три, въпреки че с много усилия минаваше за малко над четирийсет.
— Не съм направил кой знае колко. — Харди усещаше, че не е направил нищо. От това, което му бяха казали, Коул е бил в болницата по времето, когато вчера следобед бе пристигнал в Съдебната палата. Той опита с една учтива усмивка: — Те трябваше да подложат сина ви на тестове, госпожо Бърджис, но…
— Не бъдете толкова скромен. Ако не бяхте се застъпили, Коул все още щеше да е в затвора. Нямаше да се грижат за него като сега. — Прочувствеността на тази жена беше малко прекалена. Тя хвана ръката на Харди с двете си ръце и здраво я стисна.
Като едва усещаше китката си, Харди съсредоточи погледа си отвъд нея върху заподозрения. Бяха му нужни усилия, за да поддържа неутрален тон:
— А ти си Коул. Как се чувстваш?
Джоди веднага се намеси и отговори вместо сина си:
— Чудесно, наистина. Нали, Коул? — покровителствено се отдръпна назад към леглото.
— Не зная, мамо. Не зная дали „чудесно“ отговаря на състоянието ми. — Гласът на младежа беше дълбок и леко дрезгав, със слаб дефект в изговора. Харди знаеше, че това може да е от умора, но бе много по-вероятно да е резултат от трайна употреба на наркотици. — Още един ден в онази килия… — въздъхна той, като клатеше глава.
— Не зная.
— Щяха да го оставят да умре — включи се госпожа Бърджис. — Просто искаха той да страда.
Харди поклати глава и изрече една благородна лъжа:
— Не мисля така — каза той. — Едва ли е било преднамерено. Те не постъпват по този начин. — Тогава защо…?
— Всеки ден в затвора пристигат много хора. Просто случайно се е получило така, че той е бил пропуснат. Хубавото е, че достатъчно бързо го открихме. — Харди забеляза, че ще трябва да говори през Джоди и не знаеше доколко ще му стигне търпението. Така че се обърна директно към Коул: — Поставиха те на метадон, нали?
— Да, биха ми една доза. Майката отново се намеси:
— Това е, за да облекчат болките от наркотичния глад. Идеята е да намаляват дозата, така че тялото постепенно да…
— Мамо!
Тя спря и присви уста в болезнено изражение.
— Съжалявам. Просто исках господин Харди да разбере… — Гласът й постепенно заглъхна.
— Той вероятно има представа. — Към Харди. — Нали така?
— Донякъде. — Адвокатът тушира раздразнението си и се усмихна окуражително към възрастната жена: — Госпожо Бърджис. — Пауза. — Джоди. Ако нямате нищо против, бих искал да прекарам няколко минути насаме с Коул. Това отново я нарани, но нямаше как да откаже. Загриженият й поглед се спря на сина й, след това се върна към Харди.
Читать дальше