Джон Лескроарт - Мотивът

Ако тези подробности изобщо имаха някакво значение, а досега не беше така, трябваше да се опита да го разбере от Катрин. Може би тя знаеше как точно са се запознали Пол и Миси. Трябваше да имат някакъв общ приятел или познат. Харди не вярваше, че Пол просто е свалил Миси някъде, макар че и това беше възможно. Може би Миси беше хвърлила око на Пол, точно както подозираше бившата му съпруга и децата му, заради общественото му положение и заради парите му.

Дразнещото беше, че дори не знаеше защо продължава с всичко това. Проучваше цифри, мъчително разглеждаше месечните извлечения от сметките й страница след страница. Вноски, тегления, вноски, тегления. Веднъж дори вдигна глава и гласно произнесе „На кого му пука?“, но след това продължи. По средата си направи двойно еспресо и го отнесе на бюрото си.

Все още нямаше вести от Уес Фаръл.

Когато приключи, погледна часовника си и установи, че е почти девет. Стана и затвори папката, като я остави в средата на бюрото си. Цялата работа, както и голяма част от подготовката на процеса — без особен резултат. Помисли си, че най-лошото е, че човек рядко знае от какво има нужда, затова трябва да прегледа всичко.

Изпъна гръб, отнесе чашата от кафето си на мивката, отиде до вратата и я отвори. Смътно си спомни, че през последния час някой бе почукал на вратата — една от стажантките му бе казала, че си тръгва, че той остава последен в сградата, така че ако иска, може да пусне алармата.

Във фоайето светеха малки лампички на тавана, така че не беше съвсем тъмно, но въпреки това обстановката беше твърде различна от ярко осветеното помещение, гъмжащо от хора през деня. От дясната му страна през огромните си прозорци растенията и дърветата в Солариума хвърляха странните си и менливи сенки, които сякаш се движеха, макар че това не би могло да става в празното помещение. Преди време Харди бе преживял неприятен инцидент в предполагаемо празната кантора и сега заинтригуван отиде и отвори вратата на стаята. Една малка птичка — от време на време през страничната врата влетяваха врабчета — литна от клоните на едното дърво и кацна в средата на заседателната маса, откъдето го погледна с дистанцирано любопитство.

Харди светна лампите и заобиколи помещението покрай външната стена. На вратата, която водеше към малко парче земя, където бяха поставили паметната пейка за Дейвид Фрийман, той спря и се обърна. Врабчето все още го наблюдаваше. Харди отвори вратата изцяло и излезе навън.

От трите му страни се извисяваха сгради. „Мемориалната градина“ се намираше на осемнайсет метра над тротоара на Сътър Стрийт и имаше метална ограда по парапета над външната си част. Харди седна на пейката на Фрийман. Тук беше много спокойно и доста тъмно, а единствените звуци бяха приглушените градски шумове отдолу.

Затвори парещите си очи. Забави дишането си. Времето спря да тече.

Но внезапно рязко се сепна и се изправи, доловил силно тишината и празнотата около себе си. Вдигна дясната си ръка към челото и прошепна: „Чакай малко!“. За няколко секунди впери невиждащ поглед в празното пространство пред себе си, леко наклонил глава на една страна, сякаш се бе вкаменил. Не смееше да помръдне от страх да не би все още мимолетната мисъл да не изчезне почти без предупреждение, както го бе споходила. Погледна я от един ъгъл, след това от друг, опитвайки се да разбере каква е силата й. Ето това беше фактът и още по-важно — това беше значението му. Това трябваше да бъде значението му.

Само това можеше да означава.

Когато му се стори, че идеята е съвсем твърдо вкоренена в съзнанието му — незабелязано от Харди, врабчето бе долетяло до пейката, а след това се бе изгубило в нощта, — той се върна вътре и затвори вратата зад гърба си. Пред бюрото си се поколеба за миг, преди отново да отвори папката.

Все още беше там — фактът, който най-сетне бе достигнал до съзнанието му. Единственият важен детайл сред камарата подробности. Точно където си беше и преди, изобщо не беше мираж.

— Не е подвеждащ въпрос, Ваша Чест. — Първата работа на Харди сутринта беше да отиде в кабинета на Браун, след като беше спал само три часа, затова си даваше сметка, че в тона му се е прокраднала известна раздразнителност. Това не го притесняваше особено. — Опитвам се да улесня свидетелите си, някои от които, както вероятно ще признае господин Роузън, имат свой живот и извън съдебната зала. Ако няма да имаме нужда от тях до утре или преди следващата седмица, бих искал да им позволим да се приберат у дома или да се върнат към работата си.