Рой Лебо - Реката на смъртта

— И колко искате за вашата стара бракма, мистър Кимбъл?

Търговецът се засмя.

— Вярно, че е много стара, мистър Лий, но все още върши работа. — За момент той се замисли, като потриваше с ръка брадата си. — Ами ще ви я дам за две хиляди и петстотин долара.

— Прибавете и хамут и ще я купя, мистър Кимбъл. — На Лий му доставяше удоволствие да се пазари.

— Ама и той няма да е нов, мистър Лий.

— Но трябва да е запазен!

Високият продавач въздъхна и пак потърка брадичката си.

— Добре, имате го! — той изгледа внимателно Лий. — Ами коне за впряг, мистър? — явно Кимбъл се занимаваше и с търговия с коне.

Лий въздъхна. Да си собственик на ранчо май щеше да се окаже много скъпа работа. Пък и още не си бе купил планинското оръжие, от което имаше нужда — пушка, марка „Шарпс“.

Когато свършиха, вече бе тъмно.

Макар че каруцата беше раздрънкана щеше да издържи на товара от чували с овес и зърно, инструментите, рулата конопено въже и кожени ремъци, легените и кутиите с шипове и пирони.

Товарните коне се оказаха по-добри, отколкото очакваше Лий. Много невинно Кимбъл се бе опитал да му пробута чифт полуслепи, стари едва дишащи коне, но когато се убеди, че на Лий такива не му минават, прие поражението си с необходимото философско примирение.

— Виждам, че сте познавач, който си знае работата. — Изсмя се той с характерния си писклив смях и после му предложи приемлива цена за два нелоши коня.

Лий и Том Кук вече бяха много гладни и отидоха при мисис Болтуит, за да се нахранят. Още бе рано за вечеря, но обичайната тълпа от чиновници и търговски агенти вече се беше събрала на стълбите и верандата на хотела в очакване на звънеца, възвестяващ началото на вечерята.

Мъжете изгледаха Лий, докато той изкачваше стълбите, но никой не му проговори. Сигурно се страхуваха да не избухне и да ги застреля на място. Този страх на хората от него бе съпътствал Лий много години. Вече бе свикнал и се бе научил да не му обръща внимание. Но сега го забеляза и си даде сметка, че това бе нещо, от което искаше да се отърве веднъж завинаги.

Лий погледна назад, за да провери дали Том Кук го следва, и откри, че индианецът е тръгнал да заобикаля хотела, за да влезе през задния вход. Горкото хлапе, явно добре си знаеше мястото — нещо, което сигурно адски го вбесяваше.

Лий мина покрай малкото бюро за регистрации, което така и не бе видял да се използва от някого досега, и се отправи към кухнята. Какво ли готвеше Бап за вечеря?

Преди да влезе в стаята, той се поколеба за момент. Тим Бап беше на обичайното си място — стоеше до голямата печка, псуваше и бъркаше в големия казан нещо, което миришеше на ирландско задушено. Мисис Болтуит също бе тук — седеше до масата и плетеше нещо от кафяво-зелена прежда. Лий реши, че това е шал или някакъв дълъг тесен пуловер.

Край масата седеше и едно момиче.

То бе много слабо, почти анемично, с тъмни очи и доста голям нос. Бе облечено в светлосиня памучна рокля. Въпреки големия нос беше хубава жена. Имаше много бяла кожа.

— А, влизайте мистър Лий. — Мисис Болтуит го погледна и високомерно му кимна с глава. — Беатрис, запознай се с мистър Лий.

Момичето се обърна и широко отвори очи, сякаш бе видяла нещо много особено в него.

— Мистър Лий, това е Беатрис Морган, много добро момиче и моя близка приятелка.

— Приятно ми е, мадам — каза Лий.

— А, ето те и теб — провикна се Тим Бап. — Дошъл си заради задушеното, нали? Така ти се пада. — Тим май не беше доволен от манджата си.

— Нищо му няма на яденето, Бап — каза мисис Болтуит и се обърна към Лий. — Очевидно мистър Бап никога преди не е чувал за черния пипер.

— Е, затова пък в моето задушено има в изобилие от него.

— Направо го изсипа вътре, без дори да ме попита.

„Неговото задушено“. Бап явно се пристрастяваше към готвенето.

Междувременно момичето зяпаше Лий и си мълчеше. Но когато той закачи карабината си на облегалката на един от столовете и седна, тя заговори:

— Аз… аз ви дължа големи благодарности, мистър Лий.

Той се вгледа в красивите й кафяви очи. Изглеждаше искрена, но Лий не разбираше за какво говори.

— Да, госпожо?

Тя се изчерви като млада булка.

— Вие… Казаха ми, че вие сте този, който се би с мистър Слоусън.

Това пък какво трябваше да значи?

— Да, мадам? — повтори Лий.

— Ами, вие ме спасихте от… от…

Боже милостиви, та това бе малката курва, която ирландецът влачеше по пода. Не я беше познал веднага.

— Е, чак пък толкова — каза Лий. Момичето имаше толкова почтен вид, че той откри, че продължава да й говори като на дама. — Стават подобни неща, мис. Няма за какво да се безпокоите.