Рой Лебо - Реката на смъртта

— Хей, Джейк!

Момчето помаха в отговор на Лий и се втурна да върне обратно две кобили, които бяха решили да отидат да проучат западния хълм.

— Върви в къщата, Оул — каза Лий. — Ние ще се върнем рано сутринта. На верандата е увесено еленско месо. Отрежи си от него.

Сандбърг кимна.

— Добре — обърна коня и отиде да помага на сина си да приберат конете.

Лий постоя още малко, загледан в галопиращите сред високата трева апалузки коне. Би предпочел да прекара деня с тях — да ги наблюдава и от време на време да им дава бучки захар. Но, сети се той, нямаше никаква захар, както и много други неща.

— Да вървим, Том — Лий препусна към долината. Зад себе си чуваше тропота на конете, които Том Кук водеше, за да натоварят върху тях провизиите на връщане.

Хубаво стопанство си бе купил. Притежаваше и чудесни животни.

Засега всичко вървеше добре.

При първото си пътуване до Крий Лий се бе постарал да запомни пътя до града и бе успял да го направи, въпреки вълнението, предизвикано от стрелбата на Том Кук. Днес се обърква само два пъти — веднъж сред дърветата по пътя надолу и втори път, когато преминаха от другата страна на реката.

Всеки път, когато бе готов да си признае, че се е загубил, Лий чуваше мучене откъм Том Кук. Обръщаше се и виждаше индианеца да сочи с пръст в посоката, която трябваше да следват.

Въпреки че спряха за малко, за да може конете да си починат, а Лий да изпразни мехура си, пристигнаха много бързо. По време на кратката почивка двамата с Том хапнаха от къпините, които растяха край бреговете на реката — плодовете бяха едри и блестящо черни, здрави и сладки, сочни като младо момиче. Когато се наядоха, целите бяха изподрани от острите бодли на храстите.

Слънцето още не бе започнало да залязва, когато стигнаха до Крий. Градът, който бе толкова оживен през нощта, се оказа почти напълно заспал в късния следобед. По главната улица скрибуцаха само няколко каруци, натоварени с пролетен фураж, който откарваха, към конюшнята и обора в другия край на града.

Малко преди да влязат в Крий, Лий спря и провери колта в кобура си. Не беше изключено Ребека Чейс да е издрънкала на Фипс кой всъщност бе Лий.

Но тя не го беше направила. Или ако беше, то Фипс бе решил да се държи настрана. Никой не ги закачи, докато препускаха по улиците. Двамата с Том Кук завързаха конете си пред табела, на която бе написано: „Храна и провизии“ — У. Кимбъл Проп. Лий изкачи няколкото стъпала към вратата и потъна в хладния мрак на магазина.

Миришеше на торби с фураж, импрегнирана кожа, оръжейна смазка, твърдо сирене, дрехи; туршия и прясно нацепени дърва. Това бе приятна, богата, успокояваща миризма. Но човек трябваше да има пари в джоба си, за да й се наслади изцяло.

Висок, тъмен мъж, с мъртвешки вид, излезе от тъмнината, за да посрещне Лий. Имаше дълго, слабо лице. На кръста си бе завързал бяла престилка, която стигаше почти до глезените му.

— Да, господине? Какво ще обичате?

— Казвам се Фред Лий. Купих ранчото Ривър и сега се нуждая от доста неща за домакинството си.

— О, да, естествено… — Костеливият магазинер кимна с разбиране. — Чух, че някой е купил това стопанство. Разбира се, че ще имате нужда от много работи. Казаха ми, че ония хубавци от Чикаго направо са облизали мястото, преди да тръгнат. Добре, че не продадоха и къщата за дървен материал. — Той се изхили с глас, който много приличаше на прасешко квичене.

— Имам списък — каза Лий.

— Чудесно, чудесно… — продавачът потри ръце. — Да започваме тогава! — той протегна дясната си ръка към Лий, за да се здрависат. — Между другото, казвам се Уолтър Кимбъл.

— Приятно ми е, Фред Лий.

— А, да. А сега, мистър Лий, да видим вашия списък.

Списъкът бе доста дълъг. Отне им много време да изберат продуктите, да ги опаковат и изнесат отвьн при конете. Том Кук ги направи на вързопи и ги завърза здраво върху гърбовете на животните.

— Казвам ви, мистър Лий — обади се Кимбъл — ще ви трябва каруца за всичкия този багаж. Това е твърде голям товар за конете.

— Знам. Има ли каруца за продан в града? — попита Лий, въпреки че това би означавало да преместят всичко от конете върху товарната кола, както и да пренощуват в града:

— Ами, разбира се! — нежният глас на Кимбъл звучеше странно на фона на издълженото му, печално лице. — Всъщност аз самият мога да ви продам една каруца, при това доста евтино. — Той поклати глава. — Няма да е много разумно да купите чисто нова, при положение, че пътят до ранчото ви е толкова лош. Всяка каруца би се разпаднала на части, докато стигнете догоре. Пък и със сигурност няма да трае повече от година, ако изкара и толкова.