Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

Яхтата вече се виждаше пред нас. Аеродинамична, капковидна, подобна на рисунката в буквара на оня кит, дето глътнал Иов.

— Май моделът е нов — промърмори Денис. — Добре.

Като че ли имаше някакво значение дали е нов, стар или е картонен модел, направен от дечурлига.

Дори реших да подхвърля язвително — нещо, което си позволявах рядко, — че няма да има шанса да лети с такава красавица. Но в този момент телефонът в ръката на Огарин записука.

— Да — отговори той незабавно. — А кой… Аха, ясно. Къде? Колко? Добре, кацайте. И вдигай всичките. С ритници.

Не се реших да му задавам въпроси. Но той, без да се обръща, ми обясни сам:

— Идват още три яхти. И куриерският кораб на пети флот. Знаеш ли кой е този, който кацна? Водачът в Голямата галактическа регата.

— Тя не би трябвало да минава покрай нас! — бе единственото, което успях да кажа.

— Там е работата. А и нашите нямат работа тук. Хайде, по-бързо!

— И на какво основание ме командваш? — по инерция се озъбих аз.

— Смятай, че във връзка с извънредната ситуация те мобилизирам — спокойно отвърна Денис. — Имам това право.

— А съвест нямаш ли? Уморен съм, между другото!

— Съвест, съвест — раменете на Огарин потрепнаха. — Ще погледна дали чинът ми ме задължава да я имам. Преди нямаше такова изискване.

Веднъж вече бях летял в Космоса. Нашата общност притежава малка, стара яхта, преправен кораб от времето на Смутната война. Разправят, че с нея дори можело да се стигне до най-близкия обитаем свят.

Тогава бях на десет години — точно след като се отказах от отиването си на Тера. Може би за награда, че не бях много тъжен, чичо ми ме взе на борда. Полетът беше суборбитален — необходимо беше веднъж на няколко години да се проверява как работи яхтата. Спомням си малко неща — беше ми много лошо, отначало от претоварването, после от безтегловността. Но ми остана повод за гордост — малко от моите връстници можеха да се похвалят дори с такъв полет.

Но сега, когато двамата с Огарин се спряхме пред яхтата — матовосиня, лъщяща — сякаш не бе преминала току-що с огромна скорост през атмосферата — аз още веднъж осъзнах какъв смешен повод за гордост съм имал.

Люкът на шлюза беше отворен, към плочите на космодрума се спускаше малка ажурна стълбичка. На последното й стъпало стоеше момиче на десетгодишна възраст, стиснало пистолет в ръката си.

Най-обикновено момиче. Мило личице, светли къдрици. Беше облечена не в скафандър, а в дънков гащеризон с презрамки на гърдите и някаква смешна картинка с преливащи се цветове върху предния джоб. Светлината падаше под странен ъгъл върху момичето и то изглеждаше сякаш е обкръжено от блещукащ облак. Ако се махнеше пистолета и й се нарисуваха крила, би се получило ангелче от коледна картичка.

— Не мърдайте — каза момичето. — Документите.

Гласът й се оказа неочаквано дрезгав, а тонът — повече от убедителен.

— Капитан Денис Огарин, Имперски военни сили — приятелят ми не изглеждаше изненадан. — Изпълнявам длъжността комендант на космодрума.

— Документите.

Денис бавно извади удостоверението си, разгъна го и го показа, без да помръдва от мястото си. Как би могла тя да го види, след като беше полумрак, а ние стояхме на десет метра от нея?

— Вчера ли получихте капитански чин? — попита момичето, хвърляйки поглед към удостоверението.

— Да.

— Защо именно вчера?

— Знаеш ли, малката, аз вече пет години си задавах въпроса: защо съм лейтенант? — отговори Огарин. Много дружелюбно, но в гласа му се долавяха стоманени нотки. — И ето че вчера най-накрая станах капитан. Приключихме ли с формалностите?

Момичето мълчеше.

— Първо свали щита — каза Денис. — После бих искал да чуя рапорта ти. Кой командва кораба?

— Аз — момичето се потупа по джобчето. Нарисуваната муцунка на лисичето престана да свети. Угасна и сиянието около детето. — Ан Ейко, втори пилот на охранителната яхта „Паладин“, клас „Рикша“. Изпълнявам длъжността командир на кораба.

— Какво се случи с Анастасис Ейко? — Огарин явно знаеше за яхтата и за екипажа повече, отколкото ми бе казал.

— Нещастен случай — момичето погледна косо светещия отвор на люка. — По време на разглобяване и сглобяване на зачисления му бластер не беше проверил остатъчния заряд на акумулатора.

— Ясно. Както разбирам, всички доказателства за нещастния случай са събрани?

— Да — в гласа на момичето пролича насмешка. — Ако желаете, можете да проведете разследване.