Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

Огарин се усмихна.

— Аз май не съм ти разказвал това никога. Сега като че ли може.

— Защо, достатъчно пораснал ли съм вече за целта? — попитах иронично.

— Не е там работата. Да, може би трябва да го чуеш. Постъпих в космическата пехота, защото сестра ми беше глупачка.

— Какво?

И веднага пред мен изникна картина — обиденият от злата си сестра Денис си събира багажа в раницата, открадва кредитната карта на родителите си и отлита на автостоп до Тера.

— Сестра ми беше глупачка — повтори Денис. — Двамата с нея бяхме близнаци. Е, всичко ти е ясно. Бой с възглавници, тайни, портене пред родителите. А освен това тя все се страхуваше да не я изнасилят. Навярно тайно й се е искало. Трябваше да си намери приятел, но се беше комплексирала и се страхуваше. Аз съм от Милост Господна, слушал ли си за тази планета?

— Да.

Почувствах се зле. Денис явно възнамеряваше да ми разкаже нещо, което не бе предназначено за чужди уши. Но нямах сили да му откажа да слушам.

— При нас имаше много строг ред. Много по-строг, отколкото при вас, православните. Императорът ни търпеше. Но след метежа на фундаменталистите изпрати десант.

Гласът му беше прекалено спокоен. По-добре щеше да е, ако беше разгневен, докато разказваше всичко това.

— Семейството ни не участва в метежа. Но когато трите хиляди десантчици се стовариха от небето върху столицата, те не тръгнаха да си изясняват кой е виновен. Цялата ни гвардия беше избита за половин час. С името на Бога в устата е лесно да разпалваш клади на площадите, но не и да воюваш. Успяха да нанесат леки загуби на десантчиците и те освирепяха. Попаднахме във властта на победителите още след денонощие. Закона на войната. Неофициален. Никога повече не видях родителите си — десантът започна точно когато те бяха излезли на пазар. Какво се е случило с тях — куршум от нашите, лъч от имперските сили, срутила се стена, паникьосана тълпа… Не знам. И никога няма да узная. Двамата със сестра ми седяхме вкъщи — тогава бяхме на по дванайсет години. Знаехме, че ще надникнат в къщата — тя беше в самия център на града, до катедралата „Свети Денис“, на когото са ме кръстили; беше богата и разкошна къща. После видяхме как през градината идва офицер в броня, чухме писъка на Антуан — нашата мутирала горила-охранител. Сестра ми винаги ме командваше. Нареди ми да се скрия — съвсем символично, под леглото. А самата тя си намъкна сексапилни шорти и блуза, дори без да се стеснява, макар че вече от година не се преобличаше пред мен. Каза, че неминуемо ще я изнасилят и ще разграбят къщата. Затова пък ние ще оцелеем. Тя беше красиво и физически развито момиче. Освен това мисля, че искаше да бъде жертва. Именно такава — малка невинна жертва на войната и моя спасителка. Аз лежах под леглото и се опитвах да не дишам, и гледах глезените й, обути в бял чорапогащник. Страх ме беше. И как да не ме е страх? И, знаеш ли, веднага й повярвах, че точно така ще се случи.

При тези думи Дени се разсмя съвсем искрено.

— Възбудих се, представяш ли си? Страхувах се и за себе си, и за Дениза, а вътре в душата си исках да видя как става това нещо. Какво става в киното след целувката? Не забравяй, че Милост Господна тогава беше доста пуританска планета.

Чувствах се страшно зле. Не можех да проумея защо Огарин изведнъж реши да разголи душата си пред мен, вместо спокойно да посрещнем пристигащата яхта.

— Офицерът влезе в стаята й — замислено каза Денис. — Или беше чул нещо, или имаше детектор.

Той изведнъж млъкна и след малко не се сдържах и го попитах:

— И какво стана?

— Не я изнасили. Може би вече не му се е искало, нали от превземането на града бяха минали три часа. Може би е предпочитал да види мен на мястото на сестра ми. Може би не искаше да рискува, сваляйки бронята. А може и да е бил морален и честен човек, който не би постъпил толкова гнусно с малко момиче.

— Говедо, не можеш ли да говориш директно! — въздъхнах аз.

— Не мога. Та този офицер не изнасили Дениза. Просто стреля — много точно и хуманно, в главата, право в челото. Видях избухването, после стъпалата й някак странно се извиха, последва кратък спазъм и чехлите излетяха от краката й. Дениза падна, лицето й се озова точно до моето, очите й бяха широко отворени и гледаха учудено — тогава не знаех, че мъртвите винаги гледат учудено — а по средата на челото й имаше малко черно петънце. Лазерният лъч оставя слаба следа и не винаги си личи, че мозъкът е изкипял.

— Защо? — изкрещях.