Сергей Лукяненко: Чернова

Има дни, в които нищо не се получава както трябва. При свалянето им от леглото краката не уцелват чехлите, а гърба на любимото куче, което от уплаха те одрасква по глезена. Кафето се излива покрай чашата право върху новата ти риза. Когато стигнеш до метрото, установяваш, че си си забравил у дома документите и парите, а когато се прибереш вкъщи, разбираш, че не си ги забравил, а си ги изгубил. Заедно с ключовете.

Но се случва и обратното. Будиш се бодър и с приятни спомени от съня. Нямаш махмурлук от снощното напиване. Успяваш да свариш яйцата рохки. Приятелката ти, с която си се скарал предния ден, сама се обажда и те моли да й простиш. Тролеите и автобусите пристигат още когато наближаваш спирката. Началникът те вика при себе си и ти съобщава, че е решил да ти вдигне заплатата и да ти изплати премия.

Повече ме е страх от такива дни. Все пак древните са били прави — не бива да разгневяваш съдбата с прекален късмет. Цар Поликрат ненапразно е хвърлил пръстена в морето. Само дето, когато морето е отхвърлило жертвоприношението му, е трябвало да си отреже пръста и да се надява, че няма да порасне отново. Ако не си късметлия по рождение — пази се от щастливите дни! Животът неслучайно прилича на раирана затворническа пижама. Ако се е случило нещастие — значи утре ще ти провърви.

Обикновено тази мисъл ме успокоява. Но не и днес.

Стоях пред вратата на апартамента си. Най-обикновена врата. Желязна заради изискванията на днешните криминални времена, евтина заради липсата на богат чичо в Америка.

Само че вратата беше открехната. Едва ли е необходимо да обяснявам какво означава това. Засега още не страдам от склероза, а Аня презрително запрати ключовете на пода преди една седмица, когато си тръгна. Родителите ми имаха резервна връзка ключове — не за да правят инспекции, разбира се, а в случай че изгубя своите. Но за беда родителите ми от седмица бяха на почивка в Турция и нямаше как да ми дойдат на гости.

Стоях и си мислех за Кашу. Не знам защо скай териерът ми се казва Кашу — трябва да питате жената от развъдника. Може би защото тя обича кашу. А може би просто не знае какво е кашу. Стеснявах се да я попитам.

Какво би направил крадец, ако намери в апартамент дребен, но безстрашен териер? Ще е късмет, ако само го изрита.

Разбира се, в апартамента имаше някои ценни неща. Ноутбук. Музикална уредба. Телевизорът също не беше зле. DVD плейърът беше чисто нов. В края на краищата всеки опитен крадец би открил залепения със скоч на задната страна на гардероба запас — хиляда евро в хартиен плик.

Но аз си мислех само за Кашу. И сигурно щях да постоя още няколко минути, без да се реша да отворя вратата, ако отвътре не се бе разнесъл лек металически звън.

Крадецът все още беше в апартамента!

Никога не съм се отличавал с богатирско телосложение или с геройски нрав. Цялото ми познанство със силовите единоборства се изчерпва с вяло посещаване на шестмесечен курс по карате в тийнейджърските ми години, а целият ми боен опит — с няколко сбивания горе-долу по същото време. Но нахълтах в апартамента с ентусиазма на Брус Лий, на когото са му настъпили любимото кимоно.

Някога случвало ли ви се е да се чувствате като пълен идиот?

Стоях в тесния, полутъмен коридор на своята гарсониера. Само че апартаментът изглеждаше чужд. Вместо грижливо завинтената за стената закачалка, от която самотно виси неприбраното от пролетта яке, се виждаше дървена закачалка на стойка със закачени бежова пелерина и чадър с извита дръжка. На пода имаше килимче с жизнерадостни шарки. В кухнята, доколкото можех да видя, също нищо не беше наред… Например хладилникът беше изчезнал някъде. Затова пък на негово място стоеше с тенджера в ръка непривлекателна девойка по пеньоар. Когато ме видя, тя заврещя пискливо и изпусна тенджерата.

— Пипнах те, повлекано! — изкрещях.

Какво е това „повлекана“? Откъде ми хрумна тази дума? Изобщо не знам.

— Какво си позволявате? — извика в отговор девойката. — Напуснете! Ще повикам милицията!

Като се има предвид, че телефонът висеше до самата врата, обещанието й бе не просто нагло, но и необмислено. Надзърнах в стаята — не се забелязваха съучастници на девойката. Затова пък там беше Кашу, седнал на дивана — на моя диван! А той лаеше гръмогласно: жив, здрав и напълно невредим.

Виж ти — бяха изнесли всички мебели! Колко време бях отсъствал — пет или шест часа? Хубаво, изнесли са ги, но защо са донесли други?