Сергей Лукяненко - Чернова

— Ах, ти… — развика се тя, панически отстъпвайки към апартамента си. — Изобщо не те познавам! И ти никога не си живял тук!

Давидов въздъхна:

— Напразно го направихте. Изглежда, ви предстои дълго разследване, а вие настройвате свидетелите срещу себе си…

— Значи ми вярвате? — попитах.

Никога не съм обичал милицията. Прекалено често от ченгетата идват повече неприятности, отколкото помощ. Но този старши сержант ми харесваше, той… как да го кажа, приличаше на изряден. На нормален милиционер. Такъв, какъвто би трябвало да бъде. Дори фактът, че отстъпи без борба пред документите на Наталия, не ме обиди.

— Вярвам ви. Нямате вид, че лъжете, а и защо да го правите? Вярвам и на съседите ви. — Давидов извади пакет „Ява“, предложи ми, но аз отказах. Той запали и продължи: — Ако аз решавах, една дума на тази проклета бабичка би имала по-голяма тежест от всякакви хартийки.

— Да, щом тя се е застъпила… — промърмори Пьотър Алексеевич. — Ще ме почерпите ли?

Давидов погледна в пакета и каза:

— Ченгетата не взимат последната… затова пък черпят с нея. Пуши, в колата имам още.

Изглежда, не им се искаше да се разотиват — дотолкова случващото беше изумило всички.

— Какво да правя? — попитах.

— Нямате ли документи? Освен паспорта?

Поклатих глава.

— Отидете в жилищен фонд. Минете през всички кантори, където може да има документи, потвърждаващи правото ви на собственост. Кой си без документи?

— Буболечка — измънках.

— Именно. Дори да доведеш сто свидетели, с които сте пили водка в апартамента, лепили сте тапети, чистили сте новото жилище — без документи си никой и нито един съд няма да те защити. Ако имаш познати журналисти — обърни се към тях. Може да те посъветват нещо или да напишат статия…

— То навремето се обръщаше внимание на статиите — промърмори Пьотър Алексеевич. — Сега… само за тоалетна хартия ги използват.

— Странна е тази работа с кучето — каза изведнъж Давидов. — Допускам всичко. И документите може да са сменили навсякъде, и да са залепили нови тапети, и да са сменили плочките. Но кучето да не познава стопанина си? Голямо ли беше, като го взе?

— Кутре. На два месеца.

— Някакво безумие — поклати глава Давидов. — Значи е друго куче.

— Моето е! Какво, няма ли да позная кучето си? Само за чужд човек всичките са като едно и също…

Радиостанцията на Давидов отново изписука.

— Успех… — изрече сухо той, сякаш беше решил, че е станал твърде откровен. — Истината така или иначе ще излезе наяве…

— Довиждане — някак неуместно се обади онова ченге, което беше работило като строител.

Качиха се в асансьора, като всеки хвана дулото на автомата на другия, някак без да забелязват това. Ето така стават нещастните случаи…

— Кирил, може би ще се отбиеш да пийнеш сто грама? — попита Пьотър Алексеевич. — Пребледнял си като мъртвец…

Поклатих глава:

— За напиване — ще се напия днес, но не сега…

— Имаш ли къде да пренощуваш?

— Има… предполагам. Ако в апартамента на родителите ми не са регистрирани някакви таджикски бежанци…

Пьотър не се усмихна.

Аз също си помислих, че в тези думи няма нищо смешно. Стиснах му ръката и повиках асансьора.

— Ако се наложи, винаги ще кажа, че си живял тук! — рече съседът ми. — И дъщеря ми ще потвърди, и жена ми…

Направи ми впечатление думата „живял“, макар че Пьотър едва ли й придаваше някакво значение.

Оказа се, че в апартамента на родителите ми няма таджикски бежанци. Нито пък нагли непривлекателни девойки. Извадих от хладилника пакет замразени кренвирши и докато се варяха, полях цветята. Провървя им — макар че бях обещал да наминавам, досега все ме домързяваше…

Може би цветята бяха виновни за всичко? Притежават колективен растителен разум и владеят древна магия…

Кикотейки се, отидох да ям кренвирши. Колкото и да беше странно, настроението ми не се развали окончателно, а с всяка изминала минута се подобряваше.

Взели са ми апартамента? Как ли пък не! Никой не може да ми го вземе. Ще се намерят „хартийки“, ще се намерят свидетели, ще се намерят и нужните хора в прокуратурата, които да вземат делото под контрол. В края на краищата баща ми цял живот беше работил като гинеколог, при това бе доста добър. Колко съдийки и съдийски съпруги бяха минали през него… Ще помогнат. В нашата страна е прав не този, на чиято страна е истината, а този, който има повече приятели. А аз хем съм на правата страна, хем ще се намерят и връзки.